Чуха се тръби откъм главната порта, последвани от тревожен камбанен звън от църквата.
– Нападат стените – рече тя.
– Може да е фалшива тревога.
– Мисля, че могат да подушат болестта. Някак са разбрали.
– Или са толкова отчаяни, колкото сме и ние – след тези думи Филип хукна по стъпалата, за да се присъедини към останалите защитници на крепостта.
Кръстоносците изчакаха, докато залязващото слънце заслепи гарнизона на западната стена. Войниците на Раймон едва успяваха да ги различат, слънцето грееше срещу тях, но ги чуваха добре как удрят земята с пиките си. Сбирщината от поклонници ги следваше с химн на уста, пееха Вени Санкте Спиритус.
Нещо се разби в двора долу. Оказа се почернялата глава на един от войниците, когото бяха убили по време на нападението на балистата.
– Само половината от войниците ми все още са на крака – рече Раймон.
– Тогава ще трябва да се бием два пъти по-ожесточено – отвърна му Филип.
До него с ръце на хълбоците стоеше Мартин Наварес, върхът на меча му опираше камъните. Той плю през стената.
– Френски кучи синове.
Лу стоеше до рамото на Раймон и държеше прашка, в краката му имаше купчина камъни. При един от катапултите имаше три жени. Зидарят Анселм чакаше до тях с голи гърди на слънцето, товареше огромни камъни за изстрелване. Дотук се стигна, помисли си Филип. Вече жени и деца започнаха да убиват.
Слънцето се спусна на два пръста от хоризонта, когато нападнаха, дървените им кули се полюляваха и се блъскаха през равнината. Покрита с волска кожа каруца се удари в стената. Там бяха кръстоносците, които щяха да се опитат да подкопаят зидарията, разбра Филип. Анселм ги засипа с тежки камъни, сам, докато жените хвърляха горящи главни. Скоро от покривалото нагъсто застърчаха похабени стрели и болтове.
Котел с горещо масло се изля през стената, кожата засъска остро и лумна в огън, черният дим от нея се издигна нагоре. От каруцата обратно към редовете на кръстоносците се разбягаха мъже с горящи дрехи. Стрелците ги избиха, докато тичаха.
Следваше останалата част от армията, хвърляха стълби срещу стените за наемниците и пешаците. Ако успеем и този път да ги отблъснем, помисли си Филип, ще бъдем спасени.
– Не ми се сърди – каза Елионор.
Тя се беше присъединила към останалите добри хора и се грижеше за болните в голямата зала. Вече не изглеждаше като майка ѝ; отрязала беше посребрената си коса късо като мъж. Черното расо с качулка, което ѝ бяха дали, беше прекалено голямо за нея и финото ѝ тяло се губеше в него.
– Не се сърдя, мамо – излъга Фабрисия. Място не мога да си намеря от гняв. Изостави мен, изостави татко, когато се нуждаехме най-много от теб. Всички рискуваме да умрем неопростени, защо ти не можа? Заради нас?
– Следвам сърцето си. Всички трябва да следваме сърцата си.
Елионор вървеше по петите ѝ, опитваше се да я накара да говори с нея, може би търсеше прошка. Фабрисия спря и се заслуша в шума отвън. Вече се водеха схватки, скоро ранените щяха да започнат да идват. Къде щяха да ги сложат?
Най-лошото беше да не знае какво се случва там горе. Всеки момент можеше да види онези зверове с алените кръстове на туниките си да слизат по стъпалата с извадени мечове.
– Моля те, Фабрисия, мила моя, мъничка моя. Не знаем колко време ни остава. Да не се разделяме така.
Двама мъже тромаво слязоха по стъпалата, носеха ранен стрелец. Подхлъзнаха се на кърваво петно и се препънаха.
– Някой да ни помогне – каза единият. – Има прекалено много, не можем сами да ги донесем!
Фабрисия тръгна нагоре по стълбата, но Елионор я улови за китката.
– Остани тук! Не се пъхай в опасността!
Фабрисия се освободи. Последва мъжете по стъпалата и хукна след тях към укреплението при портата. Изкачиха се по дървена стълба до ниския етаж и я подканиха да ги следва. Когато стигна там, тя спря, вцепенена от жегата и грохота. Под краката ѝ дървеното скеле от дъски и греди потрепери, а после от входа на стъпалата над нея падна мъж със забита във врата стрела. Мъжът се стовари в краката ѝ, гърчеше се и хъхреше, рита известно време, накрая издъхна.
– Помогни ми – рече някой.
Тя се обърна. Мъж – осъзна, че го познава, беше калайджия в Сент Ибар! – се опитваше да извлече шейна с камъни нагоре по дървената стълба. Той протегна ръка към Фабрисия, после извика от изненада и посегна зад себе си. Извърна се, но не можа да види стрелата, забила се в гърба му. Впери гневен поглед във Фабрисия, сякаш тя беше изстреляла стрелата, после се пусна от стълбата и се изгуби от погледа ѝ.