– Кой ти е господар? – попита го той. Мъжът не спираше да реве, Филип постави крак на гърлото му, за да привлече вниманието му. – Кой ти е господар? – повтори той.
– Жил дьо Соасон от Нормандия – с мъка изговори той. – Моля ви, господарю, помогнете ми. Аз...
– Какъв му е гербът?
– Три сини орела...
Наварес го изрита да млъкне.
– Какво е това? Какво значение има?
Така значи, той беше един от тях, помисли си Филип, един от мъжете, които са стояли наоколо, смеел се е точно като тези наемници, докато са вадели очите на Рено. А сега положението се беше обърнало. Нека тогава да го остави да разбере какво е да го преживее сам, да вкуси пронизващата агония и унижението до дъно. Това е вид справедливост.
И тогава ще се превърнете в един от тях, чу гласа на Рено. Това ли искате? Това ли си мислите, че искам аз?
Филип отсече главата на мъжа с един бърз удар и се отдръпна.
Всички слисани занемяха. След това Наварес се приближи с кръвясали очи и треперещи мускули. Заби пръст в гърдите му
– Кучи син такъв! Шибано отроче на курва и лайно от пръч! Французин. Копеле!
Стоеше и го ръгаше с пръста си, сякаш е нажежена до червено вилица. Ризницата и гърдите на барона не помръдваха. Думите и заплахите отскачаха от него.
– Вече може да правиш, каквото искаш, с него – рече Филип.
– Днес си спечели враг!
– Заставай на опашката, списъкът е дълъг – отговори му Филип и си тръгна, като така го предизвикваше да го нападне в гръб.
Но колкото и мръсна да беше устата на наемника, Наварес не посмя да го направи.
Фабрисия седеше на стъпалата на църквата, опряла глава на коленете си. Навсякъде миришеше на смърт. Той седна до нея.
– Знаех с какво се занимавате и преди това, сеньор, виждала съм други мъже като вас да се бият и да се убиват. Но за пръв път видях вас да го правите с очите си. И така умело го правехте, сякаш убивахте животно от обора.
– Това е работата на войника. Обучавали са ме от детството ми. Аз съм рицар, Фабрисия, не съм пекар. Нито зидар. Убивам или ме убиват, такъв е законът, по който живея, законът, който днес опази твоя живот и живота на всички други жени и деца.
– Не ви обвинявам, сеньор, просто не очаквах да съм така стъписана, когато го видя.
– Защо не използва меча? Имаше възможност. Той можеше да убие и двама ни.
– Казах ви, не мога да убия. Не мога да нося смъртта на друг човек на съвестта си, независимо какъв е.
– Нали осъзнаваш, че сега с теб си говорим така, защото ти можеш да си позволиш разкоша да си добродетелна, понеже аз вземам греха върху себе си.
– Може би днес и двамата видяхме най-лошото от другия.
– Идваме от различни светове, Фабрисия. Предполагам, че е било невъзможно един ден това да не се случи.
LXXXIII
РАЙМОН БЕШЕ млад мъж, който изведнъж се беше състарил. Бръчки набраздяваха лицето му. Очите му бяха хлътнали от напрежението по командването на отбраната и липсата на сън сред моравите синини от контузиите по главата му.
Стоеше на барбикана със затворени очи, оставил дъждът да се стича по лицето му.
– Най-после хубаво време – рече той.
– Най-после – отвърна Филип.
Такава буря, за една нощ само напълни цистерната. Времето се беше обърнало толкова бързо; Филип беше заспал, изгорял от жегата, и се събуди, зъзнещ от студ.
Сега мразовита мъгла тегнеше над дърветата зад лагера на кръстоносците. Под тях лешояд стоеше над един от труповете под стените и от време на време без припряност навеждаше глава, за да закуси.
– Може би вече ще се откажат и ще се приберат по домовете си – рече Раймон.
Но те не се предадоха и не си отидоха. По-късно същия ден часовият на южния барбикан нададе вик за тревога. Раймон и Филип изкачиха стъпалата до парапета и впериха поглед надолу по склона към лагера на кръстоносците. Колона от мъже яздеше нагоре по пътя от Тулуза и той осъзна, че ако се съди по знамената, които носеха, това трябва да е самият Симон дьо Монфор, дошъл от Каркасон, за да се присъедини към обсадата на Монтайе. Със себе си водеше двайсет рицари. Беше взел и една от своите балисти.
– Всеки пети от бойците ми е мъртъв – рече Раймон. – Всеки втори умира или все още е без сили от треската, която донесе жената. Имаме достатъчно вода благодарение на Бог след бурята от последната нощ, но нямаме достатъчно войници, за да я изпият. Ако отново ни нападнат, ще ни надвият. – Посочи грубата карта, нарисувана с тебешир на дървената маса в средата на стаята. – Отново ще разположат балистата срещу западната страна. – Погледна към Анселм, когото бяха поканили да присъства. – Колко време? – попита го Раймон.