Откъде е научил? Разбира се: Анселм.
– И нямаше да ми кажете, така ли?
– По-късно ще поговорим – той забърза обратно през площада към лечебницата.
В голямата зала беше студено и дъхът му застиваше във въздуха. Само преди два дни се задъхваха от жега. Сега замръзваха.
– Фабрисия! – извика той.
Елионор забърза към него през редиците от болни.
– Къде е? – попита я той.
– Насам.
Невъзможно беше, мислеше си той. Фабрисия не се разболява, тя изцелява. Но Лу не го беше излъгал, Фабрисия лежеше на пода в другия край на залата под големия свод. Изглеждаше окаяно, не се надигна дори когато я повика по име.
– Колко е зле? – попита той Елионор.
Тя поклати глава.
– Кой знае кога ще дойде часът ни? Попитах я дали иска да приеме утешението, но тя отказа. Притеснявам се за душата ѝ.
Филип вдигна ръката на Фабрисия, тя беше отпусната и гореше. Лицето ѝ беше розово и хлъзгаво от пот, пламтеше, а на барбикана все още имаше скреж.
– Фабрисия – повтори той.
Най-накрая клепачите ѝ потрепнаха.
– Сеньор?
Тя се обърна на една страна и повърна, нищо не беше останало в стомаха ѝ, само жлъчен сок.
Елионор натопи кърпа в купа с вода и я постави на челото ѝ.
– Преди – рече тя – болните от тази болест умираха, защото нямаше вода. Сега имаме предостатъчно.
Повдигна главата ѝ и капна няколко капки в устата на дъщеря си. Фабрисия се закашля, но ги преглътна благодарна.
– Помогни ѝ да се съвземе – рече той.
– Не зависи от мен. Най-много ме тревожи съдбата на душата ѝ.
Елионор се отдалечи, стотина други стенеха и търсеха вниманието ѝ.
– Фабрисия, любима. Чуваш ли ме?
Тя стисна ръката му, за да му покаже, че го е чула.
– Налага се да напусна това място. Отивам да доведа помощ.
Каменните плочи потрепериха, прах и люспици хоросан се посипаха от тавана. Една жена изпищя. Кръстоносците бяха сглобили новата си балиста и подновяваха обстрела на цитаделата. Този удар беше паднал съвсем наблизо. Като че се бе приземил в двора, инженерите все още изчисляваха обхвата на новото си оборудване.
– Повече няма да ви видя – прошепна тя.
– Ще ме видиш. Ще се върна за теб, обещавам.
Погледна към ръцете ѝ. За пръв път я виждаше без ръкавици или ленени превръзки. Раните ѝ бяха заздравели.
Тя посегна към гърлото си за разпятието, което отец Марти ѝ беше дал, дръпна го. Верижката се скъса с лекота. Притисна го към дланта му.
– Какво е това?
– Ако минете... през планините... и стигнете Барселона... Марти... има брат... Покажете му го... ще ви помогне.
– Не ми трябва. Ще се върна за теб.
– Вземете го. Сбогом, сеньор. Имахме само едно утро заедно. Изглежда, Бог ревниво е запазил другите.
В клисурата лежеше мъгла: сега бяха над нея, в тяхното собствено небе, гледаха надолу към облаците. Вечерта беше спокойна, после изведнъж заплющя град от камъчета, които заудряха скалите.
Някъде в цитаделата Фабрисия се мяташе и стенеше, потънала в пот; Анселм изпъшка, вдигна огромен камък и го постави в катапулта – пращаше ден и нощ камъни в лагера на кръстоносците, всеки от тях носеше знака му на зидар; в донжона Лу проплакваше на сламеника, измъчван от кошмари.
Долиташе слаб напев от химн, може би от поклонниците или пияните от виното войници от свещеното християнско войнство.
Филип извади кръста, който Фабрисия му беше дала, и завърза верижката, там където тя я беше скъсала. После го промуши през главата си и го пъхна под ризата си.
Студеното време подлюти стария белег на крака му и той го болеше, докато изчакваше да поведе коня си в черния дъжд точно под носа на враговете си. Смъртта под хиляди форми, нейни, негови, го изтезаваше.
LXXXV
ЕТО НИ, СЕДИМ НА ВЯТЪРА, под проливния дъжд, мислеше си Симон, кожата ни е загрубяла от безкрайното лято, чудим се къде се обърка всичко. Аз съм доволен, че няма да има повече осакатявания и касапници.
Вятърът връхлетя шатрата от тънка коприна и заплаши да ги издуха всички в клисурата.
Самият Симон дьо Монфор седеше начело на масата. Всичките негови четирийсет и девет години му личаха, сивобрад и навъсен, с лице, на което човек може да троши орехи. Казваха, че не е обикновен християнски рицар, че е мъж, който ще запази добродетелността си и в бордей с проститутки. Силен като вол, както по всичко личеше, и с невероятна воля.
Отец Ортиз му излагаше обратите на кампанията им до този момент, на Бог приписваше всички успехи, на Жил дьо Соасон – вината за всяко тяхно отстъпление. Въпреки това основните линии бяха изяснени, за Симон беше ясно, че кръстоносният поход започва да навлиза в мъртва точка. Може и да бяха обявили Дьо Монфор за новия господар на земите на Транкавел, но това не стигаше да стане такъв. Зимата наближаваше и херцога на Бургундия и граф Дьо Ньовер се бяха прибрали по земите си със своите войници. Дьо Монфор не разполагаше с повече от трийсет рицари и членовете на техните свити, за да задържи и завоюва Юга на Франция.