– Възнамерявам да обсадя катарската крепост в Кабаре – заяви Дьо Монфор. – Не мога да го направя, докато не съм сигурен, че няма да ме нападнат в гръб. Това означава, че трябва да превземем тази крепост.
– Сега имаме балиста – рече Жил, – давам ви дума, че ще сринем западната стена преди деня на Вси светии.
– Да не бяхме загубили първата балиста, щяхме вече да сме я превзели – подметна отец Ортиз.
Жил го стрелна с отровен поглед.
– Никой командир не може да предвиди подобно безразсъдно действие.
– Добрият командир предугажда действията на врага.
– Нямаме време за препирни – пресече ги Дьо Монфор. – Стореното – сторено. Бог ни подлага на изпитание, но запазим ли вяра, със сигурност накрая ще ни възнагради с крайната победа.
– Амин – рече отец Ортиз.
– Трябват ми повече хора, ако ще щурмувам стените – каза Жил.
– Нямам повече хора – отсече Монфор. – Много от онези, които яздиха с нас от Лион, се разбързаха да се приберат у дома при първия студен вятър. Именно тази последна седмица още двама графове и двама епископи изоставиха свещената ни мисия заради дъжда. Едва ми стигат хората за гарнизони на замъците, които вече сме завладели. Ще спечелите победата с толкова хора, колкото имате.
Симон се почуди как ли ще реагира Жил на тази новина. Той беше прослужил своите четирийсет дни участие в кръстоносния поход, можеше да се прибере в Нормандия, покрит със слава и запазено място на небето, ако го пожелае. Но той не показа никакъв знак на изтощение от обсадата. Симон предположи, че това се е превърнало в личен въпрос за него, може би дори в отмъщение. Щеше да остане, докато Монтайе не бъде сринат до основи.
– Предлагам да преговаряме – рече Монфор.
– Няма нужда. Трябва само да проявите търпение.
Дьо Монфор стана.
– Нямам време за търпение. Тук съм по Божии дела! Цялата Църква се моли за мен. Необходимо ни е да се предадат, веднага. Постигнете го заради мен, по какъвто ще да е начин.
Симон не разбираше от военно дело, но знаеше следното: военните споразумения налагаха обсаждащите да запазят живота на гарнизона, който се предава пред тях. Това нямаше да допадне на Жил, в никакъв случай не и сега.
– Дойдох тук да убивам еретици – заяви Жил, – а не да преговарям с тях.
– Ако сега ги пуснеш – каза Дьо Монфор, – няма да е страшно, защото по-късно ще ги заловим. Справедливостта накрая ще възтържествува. Имай ми доверие. Но засега Монтайе ми е необходим.
– Освен това само неколцина от онези, които са в цитаделата, са еретици – уточни Симон, като избра момента, в който да се обади. – Много от тях са добри католици.
– Добрият католик няма да защитава ереста! – извика Жил. – До един са поклонници на Дявола и трябва да страдат заради това.
Дьо Монфор се обърна към отец Ортиз.
– Вие какво казвате по този повод?
– Мисля, че предложението да съсечем всички в крепостта е лоша платформа за преговори.
– Съгласен съм – рече Дьо Монфор и погледна към Жил. – Чувате ли?
– И ще ги пуснете на свобода?
– Нека онези, които обичат Църквата, се закълнат в нея и да, ще ги пуснем на свобода. Онези, които не го направят, ще изгорим.
– Това е смешно – извика Жил. – Човек и в магарето си ще се закълне, щом това ще спаси живота му!
– Ако това е мнението ви – рече отец Ортиз, – според мен вие неправилно преценявате тези хора. Истинските еретици по-скоро ще влязат в огъня, отколкото да се закълнат срещу своите безбожни вярвания. Точно това е, което ги прави толкова низки и опасни.
Нов порив на вятъра и виолетовата шатра на Жил за малко не хвръкна. Нека да преговаряме и да приключваме, мислеше си Симон. Не мога и ден повече да издържа в този противен край.
– Тогава е решено – отсече Дьо Монфор. – Изпратете им съобщение под флаг за примирие, че искаме да преговаряме.
– Няма да преговарям за никакъв мир с тези кучета – възпротиви се Жил.
– Тогава нека свещениците ви го направят. – Той се обърна към монаха. – Дали ще успеете да намерите начин Монтайе да мине под моя власт, отец Ортиз?
Диего се усмихна.
– Ако такава е волята Божия – отвърна той.