– Ако такава е волята Божия – отвърна той.
LXXXVI
– ДНЕС КОННИК ог лагера на кръстоносците се приближи до главната порта с бяло знаме. Искат да преговарят.
– Тогава сме ги поставили натясно – рече Анселм. – Няма да искат да се пазарят, ако не са на ръба!
Раймон сви рамене.
– Така или иначе, ние също сме на ръба.
Той огледа тримата мъже, които беше поканил в стаята си за съвета. Те щяха да предадат мнението на останалите: Наварес, командирът на наемниците; Беранже, великанът зидар, който беше станал говорител на бежанците и който вече познаваше всеки камък и тухла в замъка; и търговецът Жоан Бело с копринените си панталони, който беше развълнуван от примирието и имаше много поддръжници сред гражданите в замъка.
– Трябва да чуем какво предлагат – каза Наварес. – Не разполагаме с хора, които да отблъснат друго нападение.
– Те нямат достатъчно хора, за да предприемат такова – отбеляза Анселм. – Всеки може да види, че броят им се топи от края на лятото.
– Ти си зидар, не си войник. Откъде ще знаеш на какво е способна армията им? – Наварес се обърна към Раймон. – Защо го слушате?
– Съгласен съм с капитана – подкрепи наемника Бело. – Нека да чуем какво имат да кажат. В крайна сметка твърдят, че воюват срещу ереста, а не срещу нас.
– Войната е срещу нас и още как! – извика Анселм. – Погледнете какво направиха в Безие и в Каркасон!
– Защо не им предложим еретиците в замяна на мир? – попита Бело. – да видим как ще отвърнат на това предложение.
Анселм тръгна към него, но Наварес застана помежду им. Раймон скочи на крака.
– Господа!
– Тук няма еретици! – извика Анселм. – Има само албигойци и нашественици! Как можеш да изговориш подобна гнусотия? През целия ни живот катарите са ни били съседи и да са ни сторили зло? Защо ще ги предаваме?
– Казваш го само защото жена ти е еретичка – изсмя се Бело.
– Никой никого няма да предава – заяви Раймон. – Или всички ще се спасим, или никой от нас.
Донжонът се разтресе от поредния камък, ударил се в стената. Някой някъде изкрещя.
– Ако тази стена се срине, ние сме изгубени – каза Наварес.
– Ами барон Дьо Верси? – попита Анселм. – Някакви новини?
Раймон поклати глава.
– Той е мъртъв – каза Бело. – Или се е промъкнал през обсадата на кръстоносците, в което твърде много се съмнявам, после се е върнал в Бургундия и вече празнува на масата си, като се има за най-щастливия човек на земята.
– Трябва да преговаряме – настоя Наварес.
– Много добре – каза им Раймон. – Една трета от гарнизона е мъртъв заради болестта или загинал в битката. Другата трета е болна от треската. Изклахме всички животни и привършваме запасите от прясно месо. Нямаме кой знае какъв избор. Да чуем какво имат да ни кажат кръстоносците.
Слънцето се беше издигнало на такава височина, че грееше право през високия прозорец и светлината му огряваше лицето на Фабрисия. Лъчите му като пирони бодяха очите ѝ. Майка ѝ я викаше да стане от леглото и да ѝ помогне да запалят огъня, за да започнат да готвят.
Поне звучеше като майка ѝ, но носеше черна качулка, затова не можеше да е тя. Пиер беше точно до нея. Не забравяй кръста, каза някой. Отец Марти беше. Той имаше дълга опашка като Дявола.
Тя умира, обади се друг.
Дадоха ѝ вода и след това тя влезе в гората, за да събира треви. Имаше поляна с маргаритки, но хората все се изпречваха на пътя ѝ, даваха ѝ разни неща да ги излекува: ръка, черен дроб, крак. Тя се опитваше да си проправи път през тях.
Един вълк ѝ показа дълбоката си рана от меч във врата и я помоли да сложи ръце върху нея. Но когато тя ги протегна, вълкът се превърна във войник и се опита да я удуши. Фабрисия отвори очи, за да се махне от него. Прашинки, всяка една голяма, колкото камък, се носеха около нея и когато падаха на пода, той се разтрисаше.
Толкова уморена беше. Трябваше да поспи. Филип държеше ръката ѝ. Имаше стрела в гърдите си.
– Кога се връщаш? – попита го тя.
– Няма да се върна никога – отвърна ѝ той.
– Фабрисия – каза Анселм. Усети как гали лицето ѝ. – Беше много болна – рече баща ѝ.
– Ти тук ли си?
– Тук съм.
– Не си ли сън?
– Не съм – успокои я той.
Почака да се превърне в Дявол, в змия или елен, но той си остана непроменен. Тя отново заспа.
Когато се събуди, видя как сянка се отдели от едно от телата, които лежаха до нея. Сянката отиде да се присъедини към останалите в ъгъла. Те се почесваха по главите и се чудеха накъде да поемат. Някой изкара телата им и те тръгнаха след тях. Фабрисия искаше също да тръгне с тях, но плътта ѝ беше прекалено тежка и не я пускаше.