О, Боже, прости ми.
Хаплив вятър подклаждаше огъня и за миг той видя как жената и другарите ѝ се гърчат сред пламъците с горящи дрехи. После вятърът задуха в друга посока и задушлив черен дим скри хората на кладата. Дори войниците трябваше да се отдръпнат.
Симон постави ръка пред лицето си, за да се предпази от горещината. Сивият му кон биеше земята с копито, уплашен от огъня. Симон изпя още няколко думи за прослава Божия и после решимостта му го напусна.
Искаше да запуши ушите си, за да не чува, но знаеше, че войниците го наблюдават. Опита се да запази самообладание, но писъците не спираха и не спираха. Не му се вярваше колко дълго време е необходимо на човешкото същество, за да изгори. Защо не можеха да умрат, защо трябваше да вият така?
За пръв път присъстваше на изгаряне, никога не беше усещал мириса на горяща плът, нито беше чувал как мазнината в човешкото тяло цвърти в огъня. Никога не беше виждал човешки крак да се пръсва от горещината и костите да пукат сред въглените.
Най-накрая свърши, слава на нашия Господ Иисус Христос. Той се взираше в почернелите тела, които догаряха сред пламъците, и държеше плаща си пред устата и носа, за да не видят войниците, че повръща.
След това войниците загребаха в жаравата. Извлякоха овъглените трупове от кладата с дълги прътове и натрошиха костите с метални пръти, защото законът казваше, че от тялото на еретика не бива да остава нищо, което да мърси земята. Пепелта и костите по-късно щяха да бъдат хвърлени в реката, която окончателно да ги затрие.
Симон затвори молитвеника си и се извърна. Чувстваше се омърсен. Никога повече няма да бъда чист.
ХС
ОТЕЦ ОРТИЗ СЕДЕШЕ НА СТОЛ с висока облегалка в укреплението при главната порта. От донжона донесоха за него огромна дървена маса, кракът му отпочиваше на стол. Изглежда, го болеше. До него седеше нотариус с перо, нож и пергамент, с приведена глава и готов да запише разпитите, както изискваха правилата.
Няколко въглена бяха донесени от огнището в голямата зала и поставени в мангал близо до стола на отец Ортиз: безполезен жест, защото беше толкова студено, че дъхът му увисваше във въздуха на малки бели облаци. Няколко лоени свещи бяха поставени на масата и топящият се восък течеше върху дървото, от горящата мазнина из въздуха се носеше лош мирис. Но не толкова лош, колкото вонята, която се носеше извън стените.
До този момент се беше задоволявал да приема според реда клетвите за вярност от войниците и гражданите на Монтайе, въпреки че това му причиняваше болка. Но когато Анселм Беранже беше избутан пред него, поведението му се промени.
– Приемаш ли Светата църква като твое средство за спасение? – попита го той, както беше попитал вече сто души тази сутрин.
– Приемам.
– Вярваш ли, че сам Бог е създал света?
– Вярвам.
– Вярваш ли, че Иисус се е въплътил и чрез саможертвата му ти си спасен?
– Да, вярвам.
– Вярваш ли, че хлябът и виното, осветени от свещеника, са неговото тяло и кръв?
– Вярвам.
Той привърши списъка с подготвените въпроси. Анселм очакваше да му позволят да мине през вратата. Но отец Ортиз не беше приключил с него.
– Никога ли не си се покланял пред свещеник на катарите?
– Никога.
– Но твоята жена е била еретичка, нали?
– Беше.
– А ти се опита да я спасиш тази сутрин, когато тя отиде да се съочи с праведната си присъда?
– Аз съм добър католик, ходя на литургия всяка неделя, ям месо и се изповядвам пред свещеник. Не съм еретик.
Отец Ортиз въздъхна и кимна. Войниците изблъскаха Анселм през вратата при останалите. Следваше червенокосата.
– Как се казваш?
– Фабрисия Беранже.
– А, Фабрисия Беранже! Ти ли си дъщерята на еретичката?
Фабрисия видя баща си да я наблюдава от другата страна на вратата с измъчен, пълен със страх поглед. Само аз му останах, помисли си тя. Той живее за мен.
– Така е.
– Слушал съм за теб. Славата ти стигна Тулуза, знаеш ли? Покажи ми ръцете си.
Фабрисия излезе напред и протегна ръцете си с дланите нагоре. Отец Ортиз огледа белезите.
– Ти си вещицата, която твърди, че цери хората с допира на ръцете си?
– Никога не съм твърдяла, че имам такава дарба – рече тя.
Но после се олюля и падна върху масата.
– Какво ти става? – попита отец Ортиз.
В очите на жената се беше появил налудничав израз. И този поглед го смрази. Небеса! Тя беше обсебена.