– Диего Ортиз – рече Фабрисия. – Бог те знае и познава мислите ти. Ти ще умреш, заобиколен от ангели, преди празника на апостол Йоан. Ще напуснеш тази земя, крещейки от болка и страх, и нищо няма да може да те спаси.
Фабрисия чу как баща ѝ извика от мъка от другата страна на вратата. Отец Ортиз скочи на крака и кресна на двама от стражите си.
– Думите ѝ я осъдиха. Затворете я! Ще я разпитам по-късно.
XCI
ЗАТВОРЪТ, В КОЙТО Я ХВЪРЛИХА, беше прокопан в основата на крепостта; входът беше през капак от главния затвор отгоре. Затвориха я в самота и мрак.
Тъмничарят, Ганаш, махна резето и Симон се спусна по въжена стълба в дупката. Почака на напречника, докато очите му привикнат с мрака.
Вдигна свещта, която тъмничарят му беше дал. В продължение на три дни я държаха на престояла вода и малко плесенясал хляб и последствията от този строг пост бяха налице. Кожата ѝ беше прозрачна като мокър лен, имаше и тъмни сенки около очите. Косата ѝ беше сплъстена и мръсна.
Опита се да си спомни какво беше чувството да съгреши с нея, но неуловим като дим, споменът му убягваше всеки път щом го потърсеше.
– До какво място стигнахме – прошепна той.
Тя не помръдна, дори не го погледна.
– Помниш ли? Баща ти искаше да те разубедя да не влизаш в манастир. Не повярвах на очите си, като те видях днес. – Лойта от свещта запращя, когато пламъкът улови течение. – Често мислех за теб.
Когато Фабрисия заговори, гласът ѝ сякаш идваше от другаде.
– Видях ви да пеете химни, докато изгаряха майка ми.
– Нямам участие в това.
– Вие сте дявол, от най-лошите, защото си казвате колко сте добър, колко сте свят. Испанските наемници, които се биха с нас, мога да ги разбера, убиват за пари и изнасилват, когато могат, но не се притесняват от това. Не се преструват, че са дясната ръка на Бога. Не са... сантиментални.
Симон се олюля.
– Думите ти ме наскърбяват.
– Казвам го заради себе си, отче. Нито за миг не съм помислила, че ще проникнат през вашите доспехи от святост. Все още усещам дима от кладата на майка ми, но предполагам, че вие, който сте свещеник, сте привикнали към мириса на овъглена плът. За вас е като благовоние.
Той пое дълбоко дъх и изрецитира речта, която беше репетирал, преди да дойде.
– Дойдох да ти поискам прошка, Фабрисия Беранже, за случилото се в Тулуза. Онова, което някога споделихме, беше похот, не беше любов, а онова, което сторих, което ме принуди да сторя, обезчести и двамата. То погуби душата ми пред лицето на Бог и доведе семейството ти на това място. Търкаляхме се в мръсотия и трябва да прекараме остатъка от живота си, като се пречистваме.
– Знам, че искате от мен да споделя вината за случилото се, но истината е, че бях безсилна да ви спра. Вярвам, че това е мярка за собствената ви мерзост, че тази единствена проява на похот все още ви тормози, докато изтезавате други човешки същества до смърт, без да се отвращавате, и заради това се имате за набожен. Моля ви, оставете ме сега. Хранят ме само със стар хляб и вода и силите ми са малко. Не искам да ставам, това е всичко, което ще ме поддържа до следващия ден.
Нямаше какво друго да се каже. Той се качи отново по стълбата и извика Ганаш. Когато си тръгна, чу как капакът се тръшна след него.
От донжона отиде в цитаделата, благодарен за студения чист въздух. Опря се на един стълб и пое дълбоко дъх. Последният човек, когото искаше да види, беше Жил дьо Соасон. Великият пер го улови за яката, сякаш е слуга.
– Трябва да поговоря с вас, отче. Ще дойдете ли на някое уединено място?
– Какво има, сеньор?
– Трябва ми духовният ви съвет. Не тук, хората гледат. Вземете си епитрахила и елате в покоите ми.
Жил се беше настанил в покоите на предишния сенешал. Той хвърли калните си ботуши върху копринената покривка на леглото. Симон забеляза, че използва красива сребърна кана като нощно гърне, вероятно за да покаже презрението си към всичко провансалско.
Но в мига, в който вратата се затвори и останаха сами, Жил падна на колене и протегна ръка за епитрахила. Целуна го и Симон го постави на врата си.
– Искате да се изповядате ли?
– Отче Жорда, истина ли е, че като съм служил вярно в кръстоносния поход, съм получил опрощение на всичките си грехове? Бих се повече от исканите четирийсет дни. Така ли е?
– Проявихте изключителна храброст на бойното поле, а Негово Светейшество казва, че всички, които са служили вярно като кръстоносци, ще получат опрощение.