– Ами бъдещите грехове?
– Не съм сигурен, че те са обсъждани.
– Но сте сигурен, че дотук ми е простено... всичко?
– Има ли нещо, което искате да ми кажете? Ако отхвърлите товара си, можете да откриете мир на този свят, както и в следващия.
– Най-малкият ми брат също е свещеник, знаехте ли това, отче? Както и в моето семейство, както и във вашето, има прекалено много братя. Той носи товара да е последният от нас. Не съм го виждал много години, но ми казват, че е благочестив и набожен като вас.
– Това ли искахте да ми кажете? Излишно беше да водим подобен разговор в уединение.
– Казвам ви го само за да можете да ме разберете по-добре. Имате ме за суров човек, нали? Но аз съм това, което вие самият щяхте да бъдете, ако бяхте напуснали утробата по-рано от братята си. Разбирате го, нали?
– Никога нямаше да съм като вас.
– Прав съм тогава, че сте ме съдили. Само че аз не съм чак толкова лош. Вашият Свети отец в Рим би си помислил така, нали бях на кръстоносен поход в Светите земи, а сега отново съм се отзовал на призива му.
– Какво искате да изповядате?
– Става дума за въпрос, който разглеждам в светлината на голямото дело, което извърших в името Божие. Ще ме уверите ли, че ако убия еретик, това е добро деяние? Не е убийство, защото душата на еретика не струва нищо. – Лицето на Жил беше порозовяло и той обилно се потеше. – Не е грях, ако убиеш неверник. Това е правилно, нали? Няма значение на каква възраст е?
– Какво ви тормози, сеньор?
– Имам едни сънища! И колкото и еретици да изгоря или да съсека, сънят не престава да се връща, нощ след нощ.
– Какъв сън?
– Това не е първият ми кръстоносен поход, отче. Служих под знамето Христово в Светите земи преди много години. Нападнахме едно село, една нощ; имаше сарацини, жени и деца. Едно новородено, по него все още имаше слуз от раждането. Аз...
– Убили сте детето? – попита Симон.
– То щеше да порасне и да стане сарацински воин! Ръката, която се протягаше към гръдта, един ден щеше да държи меч. Но...
– Но?
– Но все още го чувам да пищи нощем. Защо става така, отче? Оневинен съм за всички погрешни постъпки; не е необходимо да се изповядвам за стореното, защото не е грях. Това ми каза отец Ортиз. Защо тогава продължавам да го сънувам?
– Може би ако ви дам опрощение и ви наложа наказание, този кошмар ще спре.
– Защо да изтърпявам наказание за нещо, което съм направил от любов към Бог?
Симон не знаеше как да отговори на този въпрос. Постави ръка на главата на Жил.
– Опрощавам всичките ви грехове в името на Отца и Сина и Светия дух – направи кръст и забързано излезе от стаята.
Но аз съм това, което вие самият щяхте да бъдете, ако бяхте напуснали утробата по-рано от братята си. Разбирате го, нали?
Не, не съм като него, мислеше си той. Този мъж е жесток и се води само от собствената си изгода. Използва набожността като извинение, а всъщност служи само на собствената си жажда за величие. Как изобщо можа да направи подобно сравнение?
И въпреки това отец Симон все още усещаше мириса на кладата. Вонята от нея се беше просмукала в кожата му. Пропила се беше в дрехите и косата му, пепелта и мазнината на Елионор Беранже и другите. Не бяха ли крещели в съня ми през изминалите нощи, както детето пищеше в сънищата на Жил дьо Соасон?
Но аз не съм като него. Всичко, което правя, аз го правя за Бог. Не показах ли това с ужасната жертва, която направих, за да бъда по-свят?
Той запуши ушите си с ръце. Еретиците не спираха да пищят в пламъците. Трябваше да намери начин да ги накара да млъкнат.
XCII
В ЦЪРКВАТА имаше ниша зад мястото за хоровите песнопения. Някога тук бе имало олтар на светец. Добрите хора го бяха белосали в краткото време, в което бяха притежавали църквата. Отец Ортиз го беше осветил повторно и поставил на мястото прост дървен кръст и така беше осигурил лично място за размишление над божественото, докато църквата възвърне предишния си блясък.
Симон отиде при кръста и падна на колене, скрит от погледите на поклонниците и наемниците, които се бяха подслонили в нефа. Но безбожната им глъч прекъсваше мислите му, докато търсеше думите от молитвата.
Не можеше да се сети друго, освен: Прости ми.
Мислил си беше, че тя няма повече сила над него, въобразявал си беше, че може да се възхищава на красотата ѝ, така както откриваше удоволствие в съзерцанието на ангелите, изрисувани върху свода на катедралата Сент Етиен. Не вярваше, че все още може да я желае, не и такава, каквато беше – мръсна, паднала духом и облечена в парцали. Това наистина беше прекалено жестока шега.