Прекара с нея само няколко минути и сърцето му отново беше черно.
Когато светлината отстъпи в параклиса, той помоли Бог за изкупление.
– Погледни какво са сторили с нашата църква! – чу познат глас.
– Отец Ортиз!
Милостиви Боже, съществува ли място, където да намери мир?
– Потискащо е да се гледа как тези изгубени души са се вкопчили упорито в мрака. Де да можеха да приемат нашия Спасител, светът щеше да бъде спасен и те да намерят мир на небето, вместо да бъдат прокълнати за вечни мъки и страдания. Толкова е проста тази истина, че се чудя защо хората не я схващат веднага. – Отец Ортиз падна на колене до него.
– За какво се молиш?
– Обезпокоен съм.
– Все още ли сте разстроен от кладата? Трябва да разберете, че аз не приемам леко каквато и да е проява на жестокост, но човекът трябва да страда за своите грехове, защото такова е естеството на нещата. А тези, потъналите в невежество души, които изгорихме, са най-големите грешници от всички, защото са оръдия на Дявола. Щом ние сме избрани за оръдия на Всемогъщия Бог, тогава трябва да приемем бремето си стоически и смирено. Ако се плашите от дълга, тогава не сте от полза за Бог.
– Не трябваше ли да убедим тези еретици в правотата си, вместо да ги умъртвяваме по такъв начин?
– Ако раната е гноясала, не поставяте ли горящо желязо, преди заразата да се е разпространила в останалата част от тялото? Затова еретикът трябва да бъде заличен из корен, братко Жорда, защото, като отказва да се покае, той излага на опасност всички други. Еретикът застрашава нашите институции и градове, нашия крал, нашия викар в Рим, всичко, което стои между нас и диващината. Не забравяйте, ние стоим на стража пред хорските умове. Трябва да унищожим всичко, което идва от Дявола и забавя благодатния миг на окончателното Христово завръщане.
– А вие какво бихте направили на тяхно място, отче? Не бихте ли се надявали на милост?
– Милост? Не! Ако ме заловят неверниците, аз трябва да се моля да ме разкъсат къс по къс и да ми избодат очите. Трябва да тъна в собствената си кръв, за да мога да нося мъченическа корона в Рая! – той постави ръка върху ръката на Симон. – Братко Жорда, не бива да упорствате в тези размишления. Натоварен бяхте със задачата да бъде спасена тази земя от Дявола! Като свещеник от Светата църква вие ще отговаряте един ден не само за собствените си грехове, но и за греховете на тези, които са разчитали на вас за своето спасение. Вие сте избран за пастир на души. Ще позволите ли на вълците да вилнеят в паството ви, или ще стоите и зорко ще ги браните?
– Посветил съм живота си на Христос, отче Ортиз.
– Мнозина се преструват, че обичат Бог, но нямат характер за истинска посветеност. Спомнете си как нашият Господ изхвърля търговците от храма? Добре е да се молите на колене, но за да обича Бог, един монах трябва да е готов и да стои здраво на краката си! – отец Ортиз въздъхна. – Погледнете процепа в стената там горе. Вярвам, че е следствие от обстрела на нашата военна машина. Ще трябва да намерим зидари за поправките.
– Имахме един тук, но вие го пуснахте.
– Как му беше името?
– Беранже, Анселм Беранже. Работеше много години по възстановяването на църквата Сент Антоан в Тулуза. Съпругата му беше еретичка и сред онези, които изгоряха на кладата.
– Знам това име. Дъщеря ѝ е тук в нашия затвор, нали? Истеричката, която има видения и наранява собствената си плът.
– Същата.
– Неведоми са пътищата Божии, братко Жорда. Вземете придружители сутринта и идете да го върнете. Ще го накараме да поработи. Ще работи в замяна на живота на дъщеря си.
ХСIII
МРАЗ И ПРОЛИВЕН дъжд потискаха духа и смразяваха костите. Анселм издърпа качулката на плаща над лицето си, хапливият порой прокапваше от върха ѝ. Зъзнеше неудържимо.
Светът така беше прогизнал от дъжда, та му се струваше, че дори скалите са се превърнали на вода, макар това да бяха потоци, които се появяваха в основата на канарите. Чу камъни да падат на пътя, калта под тях се беше раздвижила от дъждовете и те се откъртваха от скалите.
Подминаха няколко мъртви дървета, разцепени на две от мълния.
Едва виждаше на стотина крачки пред себе си през булото на дъжда. В ума си непрекъснато повтаряше "Отче наш".
След като се предадоха, войниците на Транкавел се бяха отправили към Кабаре. Но какво чакаше там един почтен зидар? Гладна зима, сняг и следващата обсада, когато кръстоносците се насочат нагоре по долината. Испанските наемници бяха тръгнали по своя път, само Бог знаеше накъде са се запътили, вероятно да се чифтосат с женски вълчици в планините. Анселм се беше присъединил към почтените и обикновените граждани, които се спускаха от планината. Малкият негодник Лу трябваше да го води за ръка, иначе той щеше да остане пред самите порти на Монтайе и да вие срещу тях да пуснат дъщеря му.