Очевидно всички се бяха насочили към Нарбона, която засега беше незасегната от войната и където зимата щеше да е по-мека. Вървяха в дълга и мръсна върволица, няколко колички, много от жените се препъваха от изтощение, някои люлееха мълчаливи деца до гърдите си. Децата гледат безизразно, мислеше си той, сякаш душите им вече са се пренесли в Рая и са изоставили телата си.
И той се чувстваше като тях. Съпругата му беше мъртва, дъщеря му – хвърлена в затвора, къщата му беше срината до основи. Какъв смисъл имаше оцеляването му? Живеенето беше просто привичка, която човек придобива.
Видя камък до пътеката и седна. Гледаше как пръстите на краката му потъват в калта. От носа му се стичаше дъжд. Замисли се за хляба на жена си, за топлината от пещта и горещата ѝ супа с бамя, овнешко и зеле. Гледаше как парата се къдри отгоре ѝ и протегна ръце, за да се стопли.
– Татко Беранже – рече Лу. – Какво правиш? – Момчето го разтърси за раменете. – Какво правиш?
– Ще ми се да поседя малко – отвърна той.
– Ако сега спрете, повече няма да станете. Хайде, тръгвайте!
Той го улови за ръката. Анселм се дръпна.
– Ще ви настигна.
Лу поклати глава.
– Знаете, че няма.
– И какво, ако не ги настигна? Трябваше да приема утешението с жена си, когато имах възможност, тогава щяхме да влезем заедно в Рая.
– Само свещеник може да ви изпрати там.
– Добре, тогава щяхме да сме заедно в Ада. Бях страхливец, оставих я да умре сама. Оставих ги да я отведат. Мислех, че ако аз поне остана жив, мога да защитя Фабрисия, а ето че тя е в затвора. Никаква полза няма от мен.
– Да не спираме, хайде.
– Защо? Защо толкова много искаш да оцелееш, момче?
– Защото си обещах един ден да имам меко легло и страхотен кон. Легло с червени кадифени завеси и кон с бяло петно над окото си. За това мечтая и няма да оставя тази мечта да си отиде! – Той отново задърпа ръката на Анселм и го принуди да се изправи. – Хайде. До довечера дъждът ще спре, а аз ще открадна храна за нас и всичко отново ще е наред. Ще видите.
Симон тръгна веднага след като звънът на камбаните се понесе над долината от църквата в Монтайе. Жил му беше дал войници, които да го придружават, а те му намериха кон, който да язди. Конят беше съвсем малко по-висок от него, но достатъчно кротък и послушен.
Той и свитата му тръгнаха в дъжда надолу към долината, по пътя към Сент Ибар. Гората беше черна и като цяло притихнала, само от време на време чуваше как се кършат клоните на храсталаците вероятно от диво прасе или гоблини.
В един момент спряха в най-гъстата част на гората и капитанът на телохранителите слезе от коня си, за да огледа следите.
Симон влезе в гъсталака да се облекчи. Видя олтар, издълбан в сърцето на голямо дърво. Вътре имаше малка черна фигура, езически идол, с кучешки зъби като вълк и подут корем. В основата на фигурката лежеше стъпкана бъркотия от цветя.
Вдигна идола и си помисли да го разбие в земята, но фигурката беше издялана от твърдо черно дърво. Трябваше огън, за да го унищожи, както беше с всички зли неща.
Метна го колкото можа по-дълбоко в дъбравата. Не го чу да пада.
Намери зидаря сред малка група мърляви мъже и жени, които с мъка вървяха през гората. Посрещнаха го с изплашени погледи, щом ги доближиха.
Симон дръпна юздите на коня си.
– Анселм Беранже. Помните ли ме?
Отдръпна качулката на расото от лицето си.
Анселм вдигна поглед към него, после погледна към свитата му от кръстоносци.
– Защо сте тръгнали след нас? Казахте, че ще ни оставите да си вървим, ако положим клетвата.
– Трябва ни зидар.
Анселм падна на колене в калта. Някакво момче до него се опита да го изправи на крака.
– Какво му има? – обърна се към хлапака Симон.
– Само е гладен, отче.
– Защо не ме оставите на мира, хора? – попита Анселм.
– Възложиха ми задача да ви върна в Монтайе. Водим и кон за вас. Тази вечер ще се сгушите до топъл огън и ще има горещ бульон и вино, което да ви съживи.
– Хайде, татко – рече момчето. – Ставайте!
– Спазарих се за вас с отец Ортиз. Поправете църквата и той ще пусне дъщеря ви.
Момчето издърпа Анселм за крака. Един от войниците доведе свободния кон.