– Качете се на коня – подкани го Симон.
– Сериозно ли говорите! Няма да ѝ сторите зло, ако възстановя църквата за вас, така ли?
– Имате думата ми.
– Ами той? – Анселм посочи към момчето.
– Кое е това момче?
– Той ми е... племенник. Трябва да дойде с мен.
Симон сви рамене.
– Много добре, нека седне до вас на коня.
Анселм се качи на седлото и издърпа Лу зад себе си. После обърнаха към Монтайе. Бежанците го наблюдаваха как си отива. Виждаше лицата им. Как го мразеха в този момент: топло огнище и горещ бульон!
Те продължиха дългия си студен поход надолу по планината към Нарбона.
Фабрисия беше прекалено изплашена, за да спи, щом се унесеше, плъховете започваха да гризат късчета плът от пръстите на краката ѝ. Сламата беше малко, а скалният под на килията беше студен. Нямаше дори дупка или кофа за нуждите на тялото ѝ. Държаха я в постоянен мрак, прикована към стената, без да знае дали е ден или нощ.
Като жива погребана. Искаше само да умре.
Щом затвореше очи, макар и за миг, я спохождаха живи, неспокойни сънища, които караха крайниците ѝ да се гърчат от страх, кървяща, унасяща се и пробуждаща се от настоящото си изтезание, така че вече не различаваше действителността от съня.
Молеше се на Богородица за милост.
Но лицето, което видя, докато се молеше, не беше на Богородица, а на Филип. Дори си помисли, че почувства топлия му дъх на лицето си.
– Връщам се за теб – каза ѝ той. – Не се предавай.
Но това беше само сън.
XCIV
ВРЪЩАМ СЕ ЗА ТЕБ, мислеше си той. Не се предавай.
Беше студен ясен ден, знамето на Тулуза плющеше на северния вятър. Градът си беше спечелил известна слава. В Бургундия Филип беше слушал пътешественици да говорят за него; по-красив от Париж, казваха те, и със сигурност по-красив от Троа. Твърдяха, че там има повече от триста кулички и кули, които се очертават на небето, въпреки че той не се сещаше кой може да си е правил труда да ги брои.
А също и църквите: тук бяха кръглата базилика на Сен Сернен, квадратната кула на Сент Етиен и ей там базиликата Нотр Дам дьо ла Дорад, до нея – белите стени на църквата Далбад и Сен Ромен, всичките събрани като грамадни кораби зад стените на пристанище.
Тухлите, направени от глината на Гарона, хвърляха розови отблясъци на слънцето.
Впечатляваща гледка; но щом човек влезеше през портите, притиснатите една в друга къщи и прътовете с парцаливо пране скриваха небето и красотата на Тулуза помръкваше.
Магарета с полюляващи се товари и скотовъдци със стада от овце със сива вълна ги забавиха из улиците. Каруците бяха прорязали дълбоки коловози в калта, а из тях се въргаляха всякакви боклуци; вонята беше замайваща.
Филип чу викове; видя отряд млади мъже, всичките облечени в черно, размахали черни знамена, въоръжени с мечове и тояги, да се бият с друга, надаваща викове, група с червени кръстове, пришити на белите им роби. Хората се разбягаха, освободиха уличката и се насочиха към главната улица. По камъните пръсна още кръв. Дори в задния двор на графа войната все още бушуваше.
През двореца го съпроводиха като прокажен и го принудиха да чака по-голямата част от сутринта, най-накрая го въведоха в покрита с ламперия стая, церемониалмайсторът се намръщи на калните му ботуши и съдрания му елек. Това им беше лошото на слугите; след време започват да възприемат къщата, в която работят, като своя собствена.
Представиха го на главния секретар на графа, Бернар дьо Сини, вял мъж с безцветна външност, която не съответстваше на дрехите, които носеше: облечен беше от глава до пети в богати коприни и реймски лен. Пръстите му бяха отрупани с пръстени от сребро и кехлибар. Раймон го беше предупредил да очаква труфила и превземки; каза, че придворните на Юг никога не обират месото от костите.
Филип не за пръв път се срещаше с хора като Дьо Сини, всички те пееха една и съща песен: Да бъдем предпазливи, да го обсъдим, не прибързвайте, помислете за последствията, да изпратим делегация. Тези хора не разбираха тежката работа, никога не бяха виждали плъх да гризе труп, нито камък с размерите на конюшня да лети към тях, прехвърлил стената на замъка; никога не бяха виждали как заливат хора с вряла вода, как кожата им провисва на ивици по гърбовете им и как им дават заповед да се върнат по местата си до стенобойната.
Дьо Сини имаше нежни ръце и уста, която се усмихваше без участието на очите му.
– И така, сеньор – обърна се към него той, след като представянето завърши и Филип беше изложил задачата си, – молбата е... необичайна. Ако смея да попитам, барон Дьо Верси, каква изгода има един благородник като вас от делата на някакъв си градец в Пей д'ок?