– Ако щете, наречете го личен кръстоносен поход. В служба на справедлива кауза.
– Истински рицар, така ли? Трубадурите с радост ще съчинят балада за вас. Какво е желанието ви към нас?
– Тук съм по заповед на Раймон Перейа, втори братовчед на виконт Роже-Реймон Транкавел. Нося специална молба към граф Реймон.
– Опасявам се, че граф Реймон отсъства от Тулуза.
Раменете на Филип провиснаха.
– Не го ли знаете?
– Яздих ден и нощ под ескорт от Монтайе.
– Който е под обсада, доколкото знам.
– Преминахме през линията им под прикритието на мрака.
– Много... дръзко.
– Положението е отчайващо. Трябваше да бъдем... дръзки.
– Тогава по-добре да не оставям вашата дързост в неведение: Църквата отлъчи многообичания ни граф. Нямат основания за това, но ние вярваме, че намерението им е да конфискуват земите му и за целта използват Светото писание. Графът е на път за Париж, за да посети краля, след това възнамерява да се отправи към Рим, за да изложи случая си лично пред папата.
– Тук съм, за да му предложа настойчиво да се посъветва по-обстойно относно положението и интересите си в Черната планина.
– Моля, говорете свободно, сеньор.
– Монтайе беше под обсада през последните два месеца и през това време ние удържахме уж непобедимата армия на Дьо Монфор. Много усилия хвърлиха срещу нас, уверявам ви. Херцогът на Бургундия и граф Ньо Ньовер се прибраха у дома и отведоха по-голямата част от армията със себе си. На Дьо Монфор останаха само трийсет рицари и може би петстотин души заедно с няколко безбожни свещеници, епископи и шайка парцаливи хрантутници. Докато си говорим тук, някои от замъците, които са се предали пред него през лятото, се вдигат на бунт. Ако Реймон се присъедини към дома на Транкавел в тази битка, можем веднага да сложим край на военната им експедиция, така че тези кръстоносци напълно да изгубят ищаха си да воюват из тези земи.
Дебел и тежък пръст стоеше на устните на събеседника му.
– Разбираме съображенията, които излагате – рече най-накрая секретарят, – но въпреки че лично се чувствам съпричастен към молбата на гражданите и войниците на Монтайе, вярваме, че няма да е мъдро за граф Реймон да бъде въвлечен в този конфликт. Това само допълнително ще утежни положението за в бъдеще. Дьо Монфор наскоро се срещна с краля на Арагон в Монпелие и той отказа да го признае като свой нов виконт. Защо тогава Реймон да вдига оръжие? Това е точно поводът, който епископите чакат от него. Графът изчаква и всичко ще се разреши без неговата намеса.
Квадратният прозорец под придворния беше защитен от решетка. По перваза му наперено вървеше гълъб и гукаше. Усвоил е маниерите си, докато е гледал Дьо Сини, помисли си Филип.
– Но сега бихте могли да ги разбиете, ако ви нападнат. Можете да спасите Монтайе и да разрешите проблемите с по-голяма сигурност, отколкото като не нравите нищо.
– Едва ли бездействаме. Дипломацията може да е също толкова ефикасна, колкото и боят с мечове, сеньор. Съжалявам за хората на Монтайе, но в една по-голяма перспектива те не се броят. Трябва да бъдем дипломатични.
– Монтайе не се брои ли? Надуто лицемерно нищожество!
Думите излязоха от устата му, преди да успее да се възпре.
Страните на Дьо Сини поаленяха.
– Сеньор, няма да търпя подобни обиди от човек като вас. Целият свят знае, че сте отлъчен, че сте предали своите.
Филип скочи на крака и сграбчи секретаря за косата.
– Избодоха очите на оръженосеца ми, проклет да си! За мен стана въпрос на чест да им отмъстя!
Дьо Сини изпищя от страх, миг по-късно стражите се втурнаха през вратата, но като видяха, че е въоръжен, се отдръпнаха. Кръст ѝ турихме на дипломацията, помисли си Филип. Изпратиха го до вратата.
XCV
БЕЗБРОЙ СВЕЩИ горяха до олтара; каещ се грешник, облечен в парцали и с язви по краката, седеше, коленичил пред него. Покривката беше във виолетово и черно и избродирана с перли и сребро. Той я целуна, пръстите му трепереха, когато докоснаха плата.
С наближаването на зимата огромните тълпи от поклонници бяха оредели. Ханджиите, уличните търговци и джебчиите съжаляваха да видят как намаляват, както и монасите и свещениците. Но все още имаше достатъчно поклонници, помисли си Филип, които ридаеха и трепереха, докато изпълваха вътрешната галерия на манастира, зяпнали срещу реликвите на Истинския кръст, окървавения трън от трънения венец на Иисус, благословения нокът от крака на свети Петър и каквото още свещениците бяха сложили. Само в тази църква имаше частици от най-малко двайсет и шестима светци.