– Някога бил ли е хубав?
– Той беше набожен и не се грижеше за плътта.
– Добре че е така предвид онова, на което е заприличала. Човек не може да е сигурен дори имал ли е брада? Имаше ли брада?
– Малка.
– Това би могло да е зидарят. Съществува вероятност да сте изгорили погрешното тяло.
Филип погледна към вратата на криптата. Бяха съвсем сами. Той извади нож от колана си и небрежно го опря до гърлото на Симон.
– Какво правите? – попита Симон.
– Тя къде е?
– Такъв ли ви е планът? Да ми прережете гърлото в гробницата?
– По липса на по-добър. Заплахата да прережа нечие гърло преди ми е вършила работа.
– Затворена е в подземието под донжона, ако ме убиете, това няма да я измъкне оттам.
– Много сте спокоен за човек с опрян нож на гърлото.
– Ако искахте да ме убиете, да сте го сторили. Приемам, че искате нещо от мен. И понеже и двамата искаме едно и също, не мисля, че имам от какво да се страхувам от вас.
– Едно и също ли искаме? Така ли мислите?
– И двамата искаме момичето да излезе невредимо от подземието и да се махне оттук. Нали, Филип?
– Откъде знаете името ми?
– Прекарах няколко часа в компанията на баща ѝ, когато ми заповядаха да го върна в Монтайе. Той беше премръзнал, наскърбен, нещастен и имаше нужда да облекчи душата си. Каза ми всичко за вас, как Фабрисия хранела големи надежди за някакъв благородник от Бургундия. Мислеше, че сте мъртъв или сте я изоставили. Виждам, че и двете му предположения са погрешни.
Филип върна ножа си в колана.
– Знаели сте кой съм, когато пристигнах в замъка ви?
– Разбира се.
– Можехте да ме предадете на отец Ортиз и онова копеле албиноса.
– Нямах интерес да ви предавам.
– Защо искате да помогнете на момичето?
– Не всички свещеници са като отец Ортиз?
– Напротив.
– Добре, може и аз да не съм много добър свещеник. Тя е обвинена несправедливо.
– Кога справедливостта е притеснявала един духовник? Не ще да е само заради това.
Симон сведе поглед.
– Може би тя сама ще ви разкаже, когато сте далече оттук.
Филип изви вежда.
– Със сигурност няма, не приличате на такъв. Повече приличате на педераст, отколкото на любовник, ако ми позволите така да се изразя.
– Как мислите да я измъкнете?
Филип сви рамене.
– Имате ли пари?
– Малко.
Симон протегна ръка.
– Дайте ми ги. Ще подкупя тъмничаря ѝ.
– Защо просто лично не заповядате да я освободят? Не можете ли да го направите сега, когато той е мъртъв?
– Тъмничарят е човек на барона. Той е податлив на златото, а не на заповеди, особено от свещеник. Знаете ли път, през който може да се излезе от това място и то да не е през главната порта?
– Знам. Съмнявам се новодошлите да са го открили.
– Къде?
– Под конюшните. Има желязна решетка в крайната стена; бутате я и през нея стигате до нещо, което може да се вземе за складово помещение. Но има друг тунел, който извежда вън от помещението към една пещера.
– Много добре, оставете на мен. Прекарайте времето си в молитви далеч от Жил. Ще ви намеря тази вечер след вечерня. Бъдете готов за езда.
Филип реши да му се довери, нямаше друг избор. По навик направи кръст над трупа на отец Ортиз и излезе от криптата.
С
МЪРТВАТА ЖЕНА беше една от онези, които следваха лагера, и нямаше на никого да липсва.
Лежеше в ъгъла на църквата като купчина парцали. Само Бог знаеше каква гнилоч или болест я беше отнесла, въпреки че някога май е хващала окото. Тя измърмори последната си изповед, но беше толкова слаба, че едва я чуваше. Даде ѝ опрощение на греховете все пак; скоро щеше да е проблем на далеч по-прозорлив съдник от него.
Когато и последният ѝ хрип отшумя, той направи кръст и стана.
– Какво да правим с нея? – попита един от войниците.
– Отнесете я в криптата.
Двамата войници се спогледаха. Единият се ухили, другият поклати глава, тъжно беше да се види докъде беше паднало мнението за духовниците, щом си мислеха, че възнамерява да изнасилва труп. Само че вече не го беше грижа какво мислят подобни хора за него.
Недалеч Филип седеше, коленичил пред олтара на Богородица в трансепта, и се взираше в кървавите петна по земята. Някои от тях бяха плиснали нагоре по колоните. Фабрисия винаги беше описвала баща си като благ великан; но подобна благост не е вечна, помисли си той. Бяха докарали клетия човек до ръба на лудостта. Страшен е онзи, който няма какво да губи.
Питаше се как ли страда Фабрисия. Само още няколко часа, помисли си той, търпение. Тази нощ ще я измъкне от гроба, в който я бяха погребали. Нямаше да го обмисля дълго. Прекалено много хора беше провалил в живота си. Този път нямаше да го направи.