– Разправят и че правела чудеса, че можела да изцелява. В това вярвате ли?
– Някои говорят, че можела да прави чудеса. Тя винаги го е отричала.
Очите на Жил се насочиха към свещите на олтара, от които се издигаше черен дим, докато горяха, восъкът пращеше.
– За какво се молехте?
– Молитвите на човек остават на собствената му съвест.
– Нека позная. Дали пък не сте се молили за собствената си душа? Знам какво сте направили, отче! Знам, че сте отишли в затвора, подкупили сте моя тъмничар, знам, че сте освободили затворничката на отец Ортиз и че сте заговорничили в това заедно с Филип дьо Верси. Знам, че сте уредили два коня да бъдат в очакване на бягството им. Само не знам защо.
Симон запази мълчание. Убил беше Филип, ясно; но какво е направил с Фабрисия?
– Що за свещеник сте вие? От самото начало ми бяхте чуден. Има нещо у вас, което не ми дава мира, но не мога да разбера какво е. Ще ми кажете ли?
– Какво направихте с онова момиче Беранже?
– С нея, да! Видяхте ли как постъпи баща ѝ с монаха? Ако някога съм виждал дяволско дело, това е било. Човек отива в Ада, ако погуби себе си, помислете си какво го очаква, ако едновременно със себе си убива и друг. На всичко отгоре свещеник! Какво е наказанието за това, според вас? Има ли по-лошо място от Ада, с още по-свирепи наказания за подобен човек?
– Какво направихте с нея?
– Какво би направил един християнски рицар с вещица, семката на подобен човек? Тя трябва да плати за греховете на своя баща, не мислите ли?
Като видя изражението на Симон, той се приведе и прошепна на ухото на свещеника точно какво е направил до най-малките подробности.
Филип с усилие се мъчеше да закрепи крака си, като разчиташе на здравината на ръцете си. Пръстите му бяха вкочанени и почти безполезни. Нямаше да издържи повече, усети как силата му го напуска.
Погледна надолу, откри процеп в скалата, пъхна крака си в него. Сега коляното му беше присвито, това щеше да му помогне да се оттласне достатъчно, за да се захване по-нагоре.
Издърпа се, затърси нова опора, усети стабилност под крака си и се напрегна за последно усилие. Протегна дясната си ръка и на сляпо опипа за какво да се захване, каквото щеше да е, стига да не беше покрито с хлъзгав лед. Използва дори брадичката си.
Усети как се изплъзва от ръба.
Кракът му застърга по скалата, после пръстите му, ноктите му; улови се на здраво и отново се оттласна с крак, прехвърли коляно през ръба на скалата и пропълзя по корем над ръба ѝ, най-накрая легна изтощен на снега и простена.
Отвори очи и погледна към ръцете си. Повечето от ноктите на дясната му ръка ги нямаше, но беше така премръзнал, че почти не чувстваше болка. Гледаше ги смаяно. Как беше възможно да си причини такива рани и да не усети? Изпод ноктите му бавно изби черна кръв.
Той се претърколи и застана на колене.
– Фабрисия?
Погледът му беше замъглен и онова, което виждаше, нямаше смисъл. Направи опит да се изправи и се препъна. Падна, отново се изправи.
– Фабрисия?
И тогава я видя. Олюля се на пети.
– Не – простена той.
CVI
– НЕ! – РЕЧЕ СИМОН.
Жил се усмихваше.
– Не мислите ли, че това е съвършеното възмездие?
Симон посегна зад себе си, пръстите му се сключиха около тежкия меден кръст на олтара. Замахна с него към главата на Жил.
Неочакваната жестокост изненада и двама им. Ръбът на трансепта го удари по слепоочието и от силата, с която беше замахнал свещеникът, се заби с върха си в черепа.
Жил падна, без да издаде звук. Просна се по гръб, по плочите рукна на ритмични тласъци кръв. Краката му заритаха, най-накрая застина неподвижен. Очите му все още бяха отворени.
Симон изпусна кръста на пода.
Дълго време се взира в трупа.
– Добре – рече той на глас донякъде за собствено уверение. – Свърши се – Краката му омекнаха. Той рязко се отпусна на стъпалата. – Убих го. – Умът му отказваше да побере мащаба на деянието му. Повтори го отново на висок глас, за да се убеди. – Убих го.
Изправи се и отново седна. Изрита разпятието, изчисти го, преди да го постави на олтара, съвършено центрирано. Коленете му го предадоха. Седна на пода.
Трябваше да направи нещо, но разумът му беше вцепенен. По стената имаше фини пръски кръв. По ръцете му също имаше кръв.
– Не може да останеш тук – рече си той и затича нагоре по стъпалата на криптата.
Жил я беше разпнал на един бор.
Сигурно бяха донесли кръста със себе си, осъзна Филип. Следователно не беше действал случайно, сигурно го е замислил отпреди. Филип тръгна през снега, падна на колене пред кръста, вперил поглед в двете ярки кървавочервени петна на снега от кръвта, изтекла от ръцете ѝ.