Конете потръпваха и размахваха опашки, измъчвани от безчетните мушички, а цикадите свиреха и жужаха. Птича песен не се чуваше, местните хора бяха изяли всички пойни птици. Симон усети ужилване по врата и плесна отгоре. Главата му се маеше. Тялото му го сърбеше и вонеше под черното вълнено расо. Той погледна към отец Ортиз. Лицето на свещеника беше на червени петна и лъщеше от пот. Едва имаше сили да размахва ръка към мухите. Устата му зееше, дишаше тежко заради жегата.
Страдаме заради Бог. Така му показваме нашата любов.
Той присви очи, предпазвайки ги от блясъка. Пред него се точеше дълга върволица от конници, двама по двама, всеки с червен кръст на бялата си туника. Яздеха изправени, както бяха обучени. Дисциплината им беше безукорна. И какви коне яздеха само! Животни с висок дух, които отмятаха глави, подопашните им ремъци се полюляваха, а качулките им от зебло им придаваха още по-страховит вид.
Оръженосците яздеха отзад, дългите щитове на господарите им бяха провесени на конете им, на тях беше емблемата на рода Соасон – три светлосини орела върху фон с цвят на пясък. Всеки от рицарите на барона водеше със себе си малък отряд от пешаци и кавалерия, своите васали, приятели и роднини, оръженосците и слугите им. Дузина рицари; може би триста бойци по сметки на Симон. Армията не беше многобройна, но и не беше малобройна.
Симон и отец Ортиз яздеха отзад на по-лоши животни заедно с обоза. В каруците пренасяха доспехите; металните плетени ризници бяха само за рицарите, защото бяха скъпи, въпреки че се случваше някой оръженосец да носи и плетена ризница, ако господарят му е щедър. Командирът на бойна част можеше да има елек, ушит от кожени ивици. Обикновените войници трябваше да се уповават на шлем и молитва, за да извадят късмет.
Уверили ги бяха, че Безие е само на две левги, три най-много и там най-накрая щяха да се присъединят към папското войнство. Планът им беше да се слеят с кръстоносната армия при Ним, но се забавиха по пътя от Тулуза, когато отец Ортиз се разболя от треска, мина почти седмица, преди да се възстанови в манастир извън Мийо. Докато пристигнат при великото папско войнство, то вече се беше отправило на юг. Изрекоха молитва за по-добър късмет и Бог ги чу; на следващия ден барон Жил дьо Соасон пристигна от север със своята армия, за да се присъедини към кръстоносните сили, и им предложи да ги съпроводи.
Симон яздеше отпуснато на седлото, изпитваше болки, мъчеха го жаждата и жегата. Отец Оргиз вдигна ръка, за да спрат, и той предположи, че се нуждае от почивка. Симон и двама от слугите, сервиенте, подсигурени им от епископа, също спряха. Войниците продължиха да яздят с изключение на двама от ариергарда на двайсетина крачки назад.
До пътя стоеше жена, която внимателно се полюляваше напред-назад на пети, притиснала вързоп парцали до гърдите си. Какво накара отец Ортиз да спре, зачуди се Симон. Нищо необичайно нямаше у жената. По пътя беше пълно с поклонници и бедняци.
Един от слугите слезе от коня си и отиде до нея.
– Какво се е случило? – попита отец Ортиз.
Заговори ѝ на езика ок.
– Казва, че детето ѝ е болно, отче – предаде слугата.
– Доведи я тук.
Приведе се от коня си, разрови мръсния вързоп, който тя държеше на ръце. Бебе, новородено, главата му беше прекомерно голяма и с лоша форма.
– Детето е мъртво – рече той.
Жената изпищя и се отдръпна.
– Как се казваш? – попита я свещеникът. – Къде отиваш?
Тя не отговори. Отец Ортиз слезе от коня си.
– Дай ми детето! – Нещо в гласа му я накара да се подчини, изглежда, у нея имаше някакъв здрав разсъдък.
– Детето е мъртво – повтори той – и трябва да се погрижим за душата му. Вярваш ли в Иисус, нашия Спасител, и Светата апостолическа църква?
Очите на жената бяха по детски ококорени. Тя кимна. Нямаше сили да се възпротиви на милосърдието на отец Ортиз.
– Кръстено ли е с вода от свещеник?
Тя поклати глава.
– Тогава ще му дадем име тук и то ще има християнско погребение, за да може душата му да се спаси в Рая. Ходиш ли често на църква?
Ново едва доловимо кимване.
Отец Ортиз се обърна към слугите.
– Трябва да погребем детето – каза той и пренебрегна напълно изумените им погледи. Земята беше спечена като камък, на Симон му се струваше, че горките мъже бяха на косъм от припадъка, както и той. Но направиха, каквото им беше заповядано, изкопаха плитък гроб в светлата на цвят пръст.
Отец Ортиз набързо извърши кръщенето, като използва вода от кожения мех на кръста си, после извади епитрахил от чантата на седлото и каза няколко думи в заключение. През цялото време двамата войници от ариергарда, които сега бяха единствената им защита на пустия път, ръмжаха и поклащаха глави, възмутени, понеже отецът им създава неудобства заради някаква си селянка.