Гуилхемета се подвоуми. Погледна към момчето за потвърждение. Лу кимна. Филии ѝ помогна да се изправи и я поведе към лагера.
XLVIII
НА СЛЕДВАЩАТА СУТРИН, докато яздеше, Филип си мислеше за осакатения войник, когото бяха намерили на пътя за Сент Ибар.
Той сам трябваше да довърши окаяника. Защо се беше поколебал? Рено нямаше такива задръжки. Не можеше да забрави изражението на оръженосеца си. Това не беше нито жалост, нито ужас; изражението на Рено го потресе.
Филип беше поставил Гуилхемета върху дребното конче заедно с Лу. Виж ги само как са се залепили един за друг. За нея беше добре да има за кого да се грижи, помисли си той, може би това щеше да я измъкне от отчаянието ѝ. А на Лу сигурно му трябваше друга майка.
Най-накрая умът му се върна, както винаги, към Алезаис; за негова изненада мислеше повече за нея сега, когато беше мъртва, отколкото когато беше жива. Ти си като елф, беше ѝ казал той, трябва да ти сложа звънче, за да знам къде си. Виждаше я в прашните спирали на пладнето, в облаците вечер. От четири години беше в гроба, а мисълта за нея го владееше.
Остави ме, любима; щом не можеш да си тук, остави ме.
Гърлото му беше продрано. Жегата жужеше в ритъма на цикадите, пот се стичаше бавно по носа му. На север по небето тъмнееше гъст синьочерен облак, обещание за буря, която да охлади въздуха. Вървяха сред безлюдни земи, имаше само закърнели дъбови и букови дървета.
И тогава се чу писък.
Не беше само един, много хора закрещяха. Рено посочи и в същия момент Филип ги видя. Войниците бяха спипали жертвите си на открито, докато са пресичали теснината на долината. Засадата беше добре замислена, трима конници се появиха от залесените хребети, за да пришпорят нещастниците към своите другари, които ги съсичаха с мечове или ги премазваха с копитата на бойните си коне.
– Сигурно са избягалите от Сент Ибар – рече Рено.
– Искат да ги избият.
Кобилката на Рено подуши кръвта във въздуха и се изправи на задните си крака. Той я успокои с усилие.
– Какво да правим?
– Не можем да бездействаме – каза Филип.
И той, и войниците му въпреки жегата носеха стоманени ризници и пътуваха в пълно бойно снаряжение от Безие. Очакваха неприятности и ето че се бяха натъкнали на такива.
Филип се обърна към командира на своите хора.
– Изчакайте тук, докато всички излязат иззад скалите. После тръгваме срещу тях.
Войниците, изглежда, се стъписаха от тази заповед. Рицарите и конниците долу носеха кръстове. Правилно ли беше да тръгнат срещу кръстоносци? Но те бяха негови васали и Филип знаеше, че ще направят, каквото им е заповядал.
Обърна се към схватката и видя жена, която се опитва да надбяга кон, тичаше в плитчините на брода, препъваше се по мокрите камъни. Конникът я проследи и дори не се опита да вдигне меча си. Остави коня си да я стъпче, после се насочи към дете, което бягаше да се скрие сред дърветата.
Филип пришпори кобилата си. Склонът беше стръмен, но Лейла се спусна в галоп, със сигурна стъпка, както и всяко ездитно животно, което беше имал, и той пусна юздите ѝ. Кръстоносецът се обърна едва в последния момент, не беше спуснал наличника на шлема си и изражението на лицето му се промени за миг от изненада в ужас. Нямаше време да избегне удара на меча, който го събори от седлото; Филип го подмина и се насочи към следващия.
Движенията на всички се сляха: жена, която бяга нагоре по брега, кръстоносец с яркочервена брада, който я преследва. Друг от бягащите, мъж, се хвърли отгоре ѝ, за да я предпази. Брадатият се канеше да скочи на земята, за да ги съсече, когато видя Филип. Опита се да завърти коня си, за да се окажат лице в лице, но преди да успее, Филип го връхлетя. Замахна към него и червенобрадият успя само наполовина да посрещне удара, после главата му се отметна, шлемът му политна към водата и той падна.
Филип обърна Лейла и видя останалите от хората му да се втурват в нападение. Стреснати и изправени пред по-многочислен противник, кръстоносците избягаха кой както свари. Червенобрадият рицар се качи на коня си, размаха юмрук срещу Филип и последва хората си към хълмовете.
Свърши за няколко минути.
Бродът беше осеян с трупове. Само четири от тях бяха на кръстоносци, останалите бяха на избягалите от Сент Ибар. Водата в реката течеше, примесена с кръв. Дете плуваше по лице в плитчините, на гърба му имаше прорезна рана от меч.