Смаза и двата си пищяла на рамката на прозореца при измъкването, китките му се присвиха, когато поеха падането, главата му се удари здраво в земята и той припадна.
Филип отвори очи. Лежеше с лице в калта. Колко време беше прекарал така? Размърда длани, после ръцете си, първо едната, после другата, после стъпалата и краката си, очакваше да почувства болка. Нямаше нищо кой знае колко лошо. Окуражен, той се отпусна по гръб и изплю пръстта от устата си. С езика си усети, че е изгубил зъб. Ако това беше най-страшното, можеше да се смята за късметлия.
Вдигна ръце към лицето си и се завзира в тях. Нямаше стърчащи кости. С мъка движеше лявата си китка и при всяко помръдване усещаше остра прорязваща болка. Спомни си, че беше протегнал лявата повече от дясната при падането, за да защити ръката, с която държеше меча.
Седна.
Имаше чувството, че главата му е три пъти по-голяма от обичайното, и щом се изправи, простена от връхлетялото го гадене. Тялото му се окъпа веднага в студена пот, застана на колене и повърна. Когато пристъпът попремина, той дълго седя неподвижен и се съвземаше.
Чу шум, вдигна поглед и видя Лейла. Вързали я бяха за едно дърво. Беше наострила уши, опъваше въжето, мъчеше се да стигне до него.
– Здравей, старо момиче. Не са те взели с тях, така значи? Останала им е някаква чест явно.
Постави ръка на тила си. Раната от секирата на Червенобрадия отново беше зейнала. Като се подпираше със здравата си ръка за стената на църквата, той се изправи и остана неподвижен, докато замайването, което чувстваше, премине.
Оставили му бяха също меча и доспехите. Чест или самозащита беше постъпката им, почуди се той. Без доспехи и оръжие можеше и да забрави за отмъщението си и да препусне след тях. Вместо това му бяха оставили цялото снаряжение, за да преследва Червенобрадия и сам да си докара смъртта.
Тръгна, олюлявайки се, към Лейла, облегна чело на врата ѝ, усети как и тя се притиска в него.
– Готова ли си за още една битка? – прошепна той.
Прекара оставащото от следващия час в седене под дървото, лъскаше доспехите си, колкото може по-добре, приготвяше се за онова, което предстоеше. Не искаше да посрещне смъртта си в немарлив вид. Когато остана доволен, той се настани на седлото. Бързо размисли над това, доколко е готов; лявата ръка го болеше неистово и не можеше да командва стремето с десния си крак. Щеше да му се наложи да се довери на Лейла при следващия близък бой и да разчита, че кобилата му знае какво да прави, но тя и преди го беше измъквала на косъм.
– За последно – прошепна ѝ той.
Пулсирането в главата му беше най-лошото. Повърна още два пъти, преди да напуснат селцето. Зрението му беше замъглено и дори само да се държи на седлото, му струваше усилие, но беше уверен, че когато удари часът, главата му ще се проясни. Винаги ставаше така.
LVI
БОЙНИТЕ ИМ ЗНАМЕНА и щитовете им бяха увенчани с герба с трите светлосини орела на Соасон. Нито един от тях не беше облечен като за битка, някои носеха доспехи само наполовина. И бяха по-малко от четирийсет, защото Червенобрадия беше разделил силите им, за да го преследват. Филип се усмихна мрачно. От сто срещу един – на четирийсет срещу един: шансовете бяха къде по-добри.
Червенобрадия яздеше най-отпред с вдигнат наличник, лесно се разпознаваше.
Филип ги наблюдаваше отгоре, измежду дърветата. Хората му вървяха по тясна пътека в гората, яздеха в нишка по един между испански кестени и борове. Такава дързост, та мястото беше идеално за засада. За техен късмет тя се състоеше от един човек.
Мислил си беше, че когато дойде денят, в който ще умре, ще чувства повече страх. В други случаи, при далеч по-несигурен изход от битката, той не се беше чувствал така уверен. Може би просто предателската надежда унищожава човек. Сега, когато знаеше какъв ще е изходът, чувстваше само някаква ведрина.
Смъртта винаги побеждаваше, но не беше задължително тя да се разпорежда. Филип осъзнаваше, че сам е избрал кога да удари неговият час и мястото, на което да го посрещне.
Колоната отмина, той подкара коня си надолу през дърветата и когато стигна пътеката, извади меча си. Изсъскването на стоманата беше непогрешимо предупреждение в тишината на гората и последният воин от колоната стреснато се обърна на седлото си.
– Мен ли търсите? – попита Филип.
Мъжът изтегли меча си и извика, за да предупреди останалите, очакваше клопка.