Другите се скупчиха около него, но бяха по-предпазливи, като видяха какво сполетя събрата им. Един от тях замахна, Филип спря удара с щита си, после върна с обратно движение на меча. Мъжът с ризницата се отклони, но Филип предполагаше, че е засегнал ребрата му, защото противникът му тежко изпъхтя и се отпусна на коляно.
Нямаше време да го довърши, случилото се обаче даваше повод за размишления на останалите. Към него вече вървяха трима, разпръснали се предпазливо. Можеха да го убият, стига да го нападнат едновременно, но си знаеха, че най-малко един от тях също щеше да бъде убит, а никой не беше готов да умре. Затова се преструваха и се дебнеха един друг, надяваха се, че другият ще започне нападението и ще поеме риска.
Останалите се задоволиха да наблюдават от конете си, да подсвиркват и дюдюкат, сякаш това е забавление, въпреки ругатните и крясъците на Червенобрадия. Най-накрая един от нападателите несръчно замахна към него с меча си. Филип възпря удара му с лекота, пъргаво се премести от лявата му страна, така че да не могат да го обкръжат. При замаха мъжът се понесе напред и загуби равновесие. Филип го посече по бедрото, където ризницата не достигаше и не можеше да го защити. Той падна на земята с крясъци, от задната част на крака му шурна кръв.
Другите двама вече не бяха така уверени. Вероятно им се искаше да не бяха проявявали такова пламенно желание да си спечелят правото да се хвалят как са победили рицар; не е толкова лесно, колкото им се струва, нали, помисли си Филип. Червенобрадия не спираше да крещи.
– Убийте го, убийте го!
Филип се отдръпна, примамваше ги, чакаше, чакаше и в мига, в който един от тях вдигна меча си, той нападна, нанесе удара си точно в точката под мишницата, където ризницата предлагаше най-малко защита. Мъжът изпусна меча и падна на колене, гърчеше се и се извиваше като набучен за стръв червей. Другарят му загуби желание да се бори и се отдръпна.
Хората на Червенобрадия се наситиха на геройствата на Филип. Рицар в пълно снаряжение се спусна към него по склона, целта му беше да го притисне с бойния си кон. Филип отскочи, но имаше време само колкото да вдигне щита си, за да се предпази, силата на нападението обаче беше толкова голяма, че го събори по гръб. Той се изправи отново, за да посрещне лице в лице следващия си нападател. Друг рицар, с по-леки доспехи го нападна от папратта, изби меча му и премаза пръстите му. Филип изгуби равновесие и паднало клонче го препъна.
Лежеше зашеметен. Когато се изправи, нападателят му вече го нападаше с прицелен удар, който Филип не успя да избегне напълно, ризницата му попречи на меча да пробие гърдите му, но усети еластично прищракване в ребрата си. Филип отново падна, затърси с ръка ножа си в колана, после си спомни, че Рено го беше взел през нощта за своето злокобно намерение.
Беше безпомощен. Сега, когато опасността беше отминала, останалите конници и войниците храбро се скупчваха около него, вече май не бързаха да го довършат. В крайна сметка, беше обезоръжен.
– Сега ли да го убием, или да се позабавляваме? – попита някой.
Нямаше време за отговор. Стрела уцели мъжа в тила и той падна, закашля кръв. От дърветата засвистяха още стрели и неколцина се оказаха улучени.
Хората на Червенобрадия хукнаха за конете си. Някои успяха да се доберат до тях, други не успяха. Филип видя двама да вдигат Червенобрадия на кон и после да се оттеглят с осакатения си командир през дърветата.
Филип беше очаквал засадата да бъде последвана от нападение с конница, но вместо това настъпи зловеща тишина. Той лежеше и слушаше как последните от хората на Червенобрадия умират, докато най-накрая чу как листакът прошумолява, защото спасителите му се спускат надолу пеша.
Вдигна глава и различи герба на Транкавел на щитовете и туниките им. Бяха само шепа хора, най-много дузина, но начинът, по който командирът им беше използвал стрелците, го беше накарало да си мисли – както беше подвело и хората на Червенобрадия, – че са много повече.
Войниците излязоха от гората и довършиха ранените. Един от тях спря пред него озадачен.
– Този не носи кръст. Какво да го правя?
Приближи се млад рицар, момче, на което брадата му едва беше поникнала. Едното му око беше зелено, а другото – синьо.
– Оставете го. С него се биеха. – Коленичи. – Кой си ти?
Филип се опита да отговори, но устата му се напълни с кръв. Закашля се, не можеше да диша. Светът потъна в черен мрак.