Филип спря, уловил се за ребрата, задъхан.
– Кои са... тези хора? – попита той. – Еретици... ли са?
– Те не биха се нарекли така, сеньор. Това са вярващи – тя използва думата на езика ок.
– И в какво... вярват?
– Отличава ги онова, в което не вярват, сеньор. Не вярват, че Бог е създал света. Вярват, че създател е Дяволът, когото наричат Рекс Мунди, Крал на света, че той е равен на Бог и че светът е негово творение. Всичко, което виждаме около нас, е тук, за да ни накара да забравим кои сме, а всъщност сме чисти духове и неунищожими. Казват, че след като умрем, няма Ад, че светът всъщност е Адът. Освен това вярват, че всичко, което докосваме или виждаме, е по природа зло и че пътят на душата не е към изкуплението, а към възвисяването, и че всички души трябва да останат тук, да се преселват от тяло в тяло до деня, в който се научат отново да копнеят за звездите.
– Мислят, че... светът е Адът?
– Според тях Адът не е мястото, където човек отива, след като умре, а мястото, където отива, след като се роди. Затова Бог не може да ни помогне тук въпреки всичките ни молби, понеже това е царството на Дявола. Убийството е грях и дори яденето на месо е грешно, защото това означава да се убие друго живо същество. Но най-лошият от всички грехове е любовта, понеже чрез нея друга душа е принудена да се появи в света на болката.
– И всички тези хора са... целомъдрени? Живеят... като монаси, така ли?
Тя поклати глава.
– Не, само добрите хора живеят така. За повечето хора, дори за вярващите, дисциплината е прекалено сурова. От вярващия се изисква да изразява почит към всеки добър човек. Трябва да се поклонят и да кажат: Молете Бог да ме направи добър християнин и да ме отведе до добър край. Иначе вярващият може да прави, каквото пожелае: да се жени, да печели пари, да воюва, дори да посещава католическа литургия в църква. Чак накрая повечето хора дават обет за благочестие, бедност и останалото. Но пък и когато човек се кани да умира, според мен не му е кой знае колко трудно да се откаже от месото и сексуалните удоволствия.
– Много практична религия явно.
– Щом е практична, защо заплашват да изгорят всеки, който не вярва в нея? Според мен тя е човешка. Майка ми е вярваща.
– Ами ти?
– Аз обичам Богородица, но уважавам добрите хора. Те са именно такива, каквито предполага името им: добри човеци. И вероятно имат право за света, не знам. Може би те знаят отговорите, които търсите. Не Бог ви е наказал в света по този начин, защото Бог не може да стигне до вас. Дяволът го е сторил. Това ли е отговорът, който търсите?
Един от добрите хора – Фабрисия му беше казала, че името му е Витал – застана зад олтара и започна да проповядва. Макар гласът му да не беше по-висок от шепот, се чуваше дори в задната част на пещерата, където седяха Фабрисия и Филип. Разказваше историята на Рая; в началото, каза той, някакви духове паднали през дупка в небето на земята. Бог запушил дупката с крак, но вече било прекалено късно да спре падането им. Затова от този момент до края на времето всички добри души ще трябва да се мъчат да се върнат обратно на небето, като стават добри хора или като приемат ритуала на консоламента, утешението. Когато най-накрая на земята не останат хора, тогава ще стане възможен и краят на света. Небето ще се срине на земята, слънцето и луната ще бъдат погълнати от огъня, а огънят ще бъде погълнат от морето. Земята ще се превърне в езеро от катран и сяра.
Когато проповедта приключи, вярващите коленичиха като един и заедно казаха:
– Молете се на Бог за нас, грешниците, за да ни направи добри християни и да ни доведе до добър край.
Витал вдигна ръка за благословия:
– Dieu vos benesiga! Бог да ви благослови, да направи добри християни от вас и да ви доведе до добър край.
Когато приключи, Фабрисия улови ръката му.
– Елате – прикани го тя.
Филип я последва на трепкащата светлина от свещта по-дълбоко в планината. Той се почуди накъде го води. Стените на тунела се стесняваха. Филип удари главата си на издатина, приведе се и така извървя останалата част от пътя.
Чувстваше топлината и близостта ѝ. Може би иска да останем насаме, помисли си той. Отдавна не беше докосвал жена; клетата Жизел би могла да я увери в това.
С мъка не изоставаше, ребрата го боляха, не му достигаше въздух. Тя спря и го изчака.