– Усмихваш се. Какво ти е толкова забавно, Рено?
– Ами защото точно това искахте.
– Исках само да спася сина си.
– И направи най-доброто, татко – обади се малкото му момченце.
Изглеждаше така пълничко и бузките му бяха розови, както преди да се разболее.
– Толкова съжалявам – рече Филип.
Надолу в долината мъглата започна да се вдига.
– С кого говорите? – попита го Фабрисия.
Той се обърна виновно; не беше чул кога се е появила зад него.
– Стресна ме.
– Що за рицар позволява на едно момиче да се промъкне и да го изненада в гръб? – с усмивка го попита тя. – Тук има ли и друг?
– Само призраци – отвърна той. – Как са Бруна и отец Марти?
– Бруна току-що се пренесе на небето. Стана много тихо и кротко.
– Приготвих гроб за нея. Ще я отнеса.
Понечи да се върне в пещерата, но тя го хвана за ръката и го спря.
– Чувате ли това,? – Тя се намръщи и огледа хоризонта. – Идва буря.
Само че утринта обещаваше хубаво време през деня, високо на синьото небе имаше само перести облачета.
– Не е буря – каза Филип. – Това, което чуваш, е обсадна машина. Сигурно мъкнат катапулт от Каркасон. Явно са се запътили към Монтайе. – Посочи към място, където като че имаше пясъчна буря, далече надолу в долината. – Ето там са.
– Сигурно са хиляди.
– Много малко от тях ще са войници. Но скоро ще изпратят своите съгледвачи и мародерите. Не бива да оставаме тук.
– Не можем да местим отец Марти.
– Мога да направя за него носилка от клони и да го влача с нас, зад Лейла. Ще напредваме бавно, но ще е по-добре, отколкото да останем тук. Няма да им е трудно да ни намерят.
– Колко време ще ти е необходимо, за да направиш носилката?
– Зависи от това, какви инструменти са оставили другите и мога да използвам. – Той кимна към пещерата и боклука от вехтории на пода. – Трябват ми няколко одеяла, въже или канап. Няколко зелени клона. До края на деня ще успея да я направя.
– Отец Марти може да не живее толкова.
– Но ако живее, ще сме подготвени.
Той отнесе Бруна в гроба, приготвен за нея, и после се залови за работа. По-късно следобеда довлече носилката, която беше направил, при входа на пещерата, за да ѝ я покаже. Завързал беше два яки клона заедно като рамка, с по-малки клони, привързани напречно за якост. С помощта на няколко въжета беше успял да закрепи одеяла към носилката.
– Не е кралско пухено легло – рече той, – но мисля, че ще свърши работа.
– Явно не сте прекарали цялото време в замъка в ядене на езици от чучулиги и в гонене на слугинчетата.
– Имам си и полезните умения.
Далечната буря беше утихнала; кръстоносците сигурно бяха направили лагер за през нощта. В гората жуженето на цикадите се издигна до кресчендо, небето стана мораво.
– Каза, че си ме сънувала.
– Един сън може да означава много неща.
– Имаш право. Но после ми спаси живота.
– Вероятно и без друго сте щели да оздравеете, сеньор. Със сигурност не съм рискувала живота си, както вие постъпвате сега с вашия.
– Раймон мисли, че е лудост. Но не можех да те оставя.
Неочаквано той се наведе да я целуне, тя извърна лице.
– Сигурна съм, че в замъка слугинчетата са позволявали на сеньора да прави, каквото си поиска, но аз не съм слугинче.
Не беше мислил да я съблазнява. Сам беше изненадан от непохватността си. Какви ги вършеше? Можеше да я има, ако пожелаеше; да, точно както някоя слугиня, силен мъж насаме с жена в подобно положение не се нуждаеше от позволение. Да го отблъснат по този начин, засегна честта му и той се отдръпна.
– Моля за прошка, мадам. Няма да се повтори.
Обърна се и се отдалечи.
– Почакайте! – Изтича след него, улови го за ръката. – Не ме разбрахте.
– Знаеш ли кой съм аз, момиче? А ти си зидарска щерка.
– Баща ми е майстор зидар.
– Все същото. Моята кръв е благородна и това, че дори съм си помислил... – Освободи ръката си от нейната. – Трябва да тръгнем на зазоряване. Ако някой каже на кръстоносците за пещерите, утре може да пратят отряд насам.
Влезе в пещерата и я остави.
През нощта тя лежа будна, заслушана в падащите капки вода някъде под сводовете. Над главата ѝ изжужа комар, в гората навън насекомите вдигаха страхотна врява. Отец Марти дишаше хрипливо. Агонията му се проточваше.
На небето трепереше пълна луна. Тя погледна към Филип, тъмен силует в другата част на пещерата.
Защо да не го има за малко? Църквата щеше да го нарече поквара; отец Витал щеше да го нарече грях. А какво беше казал отец Марти? Грях е само ако не се наслаждаваш. Каза, че ако се изповяда човек, преди да умре, всичките му грехове, така или иначе, биват опростени, тогава защо да е от значение, какво е правил? Утре щяха да напуснат подслона на тези пещери, нямаше кой знае колко вяра, че ще оцелеят в опасностите между това място и Монтайе.