– Видях ви мъртъв – рече тя.
– Моля?
– Яздехме заедно през планините. Беше зима. В гърдите ви се заби стрела. Сънувала съм го и преди.
Тя го гледаше, но очите ѝ виждаха нещо друго, зад него и много далеч. Кожата ѝ сивееше като кожа на труп. Той я вдигна и уплашен я отведе от демона в дървото.
LXVIII
ИЗОСТАВЕНА ПАСТИРСКА колиба, намаляла с една четвърт луна. Фабрисия го беше възседнала, целуна го по устата.
– Какво се случи днес? – прошепна той.
– Не искам да говоря повече за това.
Издърпа туниката от раменете си и я пусна да се плъзне до кръста ѝ. Очите ѝ бяха като луни, тялото ѝ бе долини и сенки. Откри белег на бедрото му и пръстите ѝ проследиха по дължина назъбените му ръбове.
– Получих го в Земите отвъд. Съпровождахме поклонници до Акра и попаднахме в засада на сарацини.
– Много хора ли сте убили?
– До онзи ден в гората бях убивал само сарацини.
– И сарацините са хора.
– Не са като християните.
Косата ѝ погъделичка лицето му.
– Съпругите и децата им ще ви кажат друго, Филип. Мъжете може и да са различни, но вдовиците са едни и същи. Имам чувството, че спя с Дявола.
– Така ли мислиш? Винаги съм се имал за добър човек.
Тя улови ръцете му и ги постави на гърдите си. Филип прокара палци по зърната им и те се втвърдиха от докосването му. Фабрисия затвори очи, отметна глава и измърмори нещо, което той не чу.
– Какво е това? – посочи разпятието на шията ѝ.
– Отец Марти ми го даде.
– Ценно ли е?
– Не знам. Каза, че има брат от другата страна на планините, който ще ми помогне, ако му го покажа.
– Изглежда старо.
Тя се приведе над него и близна врата му.
– Накарайте ме да забравя за всичко това.
Той искаше да я накара да забрави, искаше и сам да забрави. Фабрисия улови лицето му с ръце и отново го целуна, после се отдръпна.
– Ръцете ми отвращават ли ви?
– Не – рече той.
Донякъде беше истина, донякъде лъжа. Самите рани не го притесняваха, виждал беше и по-страшни. Но бяха там и вероятно бяха дяволски знаци. Чувал беше как демоните се въплъщават в жени, за да примамват мъжете с красотата и сластта си, а щом мъж им станеше роб, те отново се превръщаха в ръмжащи чудовища и отнасяха плячката си в Ада.
Не я ли беше видял да се моли на Дявола днес?
Добре тогава, нека тя се превърне в Дявол и да ме прокълне, да се спре сега, беше равносилно на това да изгребе морето. Пръстите ѝ бяха около него. Възбуждаха го.
Всичко, което беше отказвал на себе си през изминалите години, сега изригваше.
– Толкова време мина – прошепна той като извинение, когато почувства как пулсира в ръката ѝ. – Не спирай. Не искам да спираш. Не искам никога да спираш.
– Не искам семето ви в мен, сеньор – рече тя. – Искам само докосването ви, топлината ви.
– Не трябва повече да ме наричаш "сеньор". Името ми е Филип.
– Не знам дали мога да ви наричам така. Ще имам чувството, че се държа прекалено свойски.
Той се разсмя на думите ѝ. Преобърна я по гръб, доволен от начина, по който тя въздишаше и простенваше и при най-малкото нещо, което той правеше. От тялото ѝ се носеше ухание на пот и виолетки, кожата ѝ имаше солен вкус.
– Не ми е за първи път – прошепна тя.
– Не е необходимо да ми разказваш.
– Искам да ви кажа. Не съм никаквица. Свещеник го направи. Насили ме.
– Така или иначе, от теб не би излязла добра монахиня.
– Казваха, че имам много хубав глас за псалмите. – Тя се сепна, когато влезе в нея. – Внимателно – прошепна.
Мислеше върху думите ѝ, как ще умре със стрела в гърдите на снега. Оставаше му тогава още малко живот, понеже есента още не беше дошла. Перспективата за собствената му смърт изведнъж изобщо вече не го плашеше. Какво се беше случило? Някак всичко беше станало по-лесно, след като не му се налагаше да се грижи за живота; за кратко всичко му се струваше толкова просто. А сега у него отново се беше надигнал бунт за още живот и с него се появиха старите тревоги и лутания, както и онази предателка – надеждата.
Днес беше видял кръстоносците или поне си помисли, че ги е видял, проблясване на слънчевата светлина на копие, мерване на цвят сред дърветата. Скоро щяха да стигнат Монтайе.
Филип целуна долината между гърдите ѝ, прокара ръка по бедрата ѝ, корема ѝ, ханша.
– Толкова си красива. Защо не си се омъжила?
– Баща ми искаше зестрата ми да отиде при друг зидар, който да поеме работата му. Но мъжът, който ми беше избрал, почина, преди да се сгодим.