– Сигурно си имала и други ухажори?
– Кой иска faitilhier – вещица – с дупки в ръцете си? И то вещица, която вече не е девица?
Проблясък на лунен лъч, сребрист както живак, се промъкна през облаците; мрак, светлина, отново мрак. Той я изучаваше с ръцете си и на нея ѝ се струваше, че познава тялото ѝ по-добре от нея самата. Фабрисия ахна, мускулите на стомаха ѝ затрепериха като трепкащите криле на птиче. Извика веднъж, отметна глава. За един дълъг миг не можеше да си поеме въздух.
Най-накрая се разсмя весело, съвсем непривично за светица.
– О, сеньор. Направихте горката зидарска дъщеря много щастлива.
Когато се събуди, беше застудяло, а него го нямаше.
– Сеньор?
Чу гласа му отвън и излезе. Намери го на колене, сключил ръце за молитва.
– Какво правите?
Той се изправи смутен.
– Молех се.
– За какво?
Филип се подвоуми.
– Молех се за сто пъти по сто още развиделявания като това. И във всяко едно да те откривам заспала до мен.
Тя се усмихна и го целуна по бузата. Изведнъж си помисли: това значи било да си радостен? Дали не мога да задържа това чувство за известно време.
LXIX
ФИЛИП ВЪРВЕШЕ нагоре между покрити с гъсти иглички борове и водеше Лейла за юздата. Фабрисия се полюляваше на седлото. Краката ѝ отново кървяха и тя едва стоеше. Филип виждаше Монтайе в далечината, външните му укрепления се издигаха от скалите и се очертаваха на бялото небе. Следобедната жега изпиваше силите.
Изведнъж спря и сложи пръст на устните си. Посочи към долината. Там имаше дванайсет ездачи в пълно бойно снаряжение с вдигнати наличници на шлемовете, на туниките над ризниците им ярко грееха червени кръстове. Рицарят, който ги предвождаше, имаше златен кръст на дясното си рамо, а доспехите му изглеждаха скъпи.
Той разпозна трите бледосини орела върху знамената им. Бяха норманите, с които влезе в разпра при Сент Ибар. Филип изруга тихо. Кръстоносците вървяха покрай реката. Течението ѝ поглъщаше гласовете им, но той виждаше как викат един към друг, когато конете избираха път през плитчините. Филип затаи дъх и се помоли да минат и да не ги видят.
Но един от конниците вдигна очи, спря и посочи към тях, предупреди с вик другарите си.
– Свърши ни късметът – каза Филип на Фабрисия.
Скочи на седлото зад нея и пришпори Лейла нагоре по склона. Може би щяха да успеят да им се измъкнат, защото ония бяха на сто крачки надолу. Погледна през рамо. Норманските коне се препъваха и се пързаляха по камъните на речния бряг, не бяха отгледани за преследване. Единият процвили в паника, когато стъпи накриво.
Двама от рицарите пуснаха стрели към тях, но те паднаха далеч.
Реши, че са в безопасност. Само че и най-добрите допускат грешки; с конете не беше по-различно. Лейла политна настрани и той веднага разбра, че нещо не е както трябва. Конят задърпа юздата и процвили от болка. Филип скочи от седлото и издърпа след себе си Фабрисия.
– Лейла! – извика. – Какво има, момиче, какво стана?
Кобилата държеше десния си преден крак встрани от земята. Филип прокле Бог. Счупен! Виждаше строшената бяла кост да стърчи при глезена ѝ, навсякъде имаше кръв. Сграбчи здраво юздата, за да я принуди да мирува, зашепна ѝ, ръката му лежеше на най-нежната част от гърлото ѝ. Тя се поуспокои, но очите ѝ бяха обезумели от болка.
– О, Лейла – простена Филип, – какво направи?
Но знаеше отговора. Докато здраво я пришпорваше, кракът ѝ беше попаднал в заешка дупка.
– Какво ще правите? – попита Фабрисия.
Филип коленичи.
– Помогни ми да махна тая ризница! Не мога да тичам с нея.
Фабрисия заразвързва връзките отзад. Докато тя се занимаваше с тях, той махна ръкавиците и шлема. Малко богатство лежеше на тревата, нищо не можеше да се направи. Но меча си щеше да задържи.
Една от връзките не можеше да се развърже. Той се извъртя и я разсече с меча си.
– Ще ме убиете ли сега? – попи тя. – Нали това обещахте?
– И защо да те убивам?
– Капитанът каза, че не бива да позволявате да ме хванат жива.
– Все още не са ни хванали.
– Не мога да тичам. Едва ходя.
– Помолих Бог за сто пъти по сто сутрини. Този път той няма да ме разочарова! – съблече ризницата и се изправи. – Ако не можеш да тичаш, пропълзи до върха на хълма. Върви!
– Ами коня?
– Върви! Ще дойда след теб.
И Фабрисия направи онова, което си мислеше, че ѝ е невъзможно; препъваше се и пълзеше на места, но се изкатери почти до върха на покрития с дървета хълм, без да обръща внимание на агонизиращата болка в краката си. Каква полза от това, питаше се тя. Те имат коне. Ще ни настигнат. Без Лейла нямаше надежда.