Падна на колене. Дево Мария, благословена измежду жените, помогни ми сега. Обърна се и погледна през дърветата. Не го виждаше, но чу предсмъртното процвилване на коня му.
Изправи се с усилие на крака и продължи да пристъпя, а когато стигна билото, отново падна, започна да се търкаля надолу по склона от другата страна. Най-накрая спря по гръб, вперила поглед в небето.
Къде беше Филип?
Изправи се и ахна. Намираше се на две крачки от замайваща бездна. Осъзна, че сигурно стои върху издадена над пропастта скала, защото водата беше точно под нея, бучеше през тясната клисура.
Свети Боже. Да скочи човек оттук, беше като да скочи от катедрала.
Нещо проблесна покрай лицето ѝ, усети движението на въздуха, което предизвика на минаване. Тя се обърна. На около двеста стъпки от другата страна на скалата стоеше стрелец, който спокойно протегна ръка зад гърба си за нова стрела.
Фабрисия скокна и извика високо от болката в краката си. Единствената ѝ надежда да избяга беше да скочи в реката, но не можеше да го направи. Сто пъти би предпочела да умре, но не по този начин.
Стрелецът внимателно се прицели. Тя затвори очи и се приготви да умре.
Усети как нещо се удари в нея и тя политна напред, не можеше да спре, с крясък полетя във въздуха и се стовари във водата отдолу.
LXX
ФАБРИСИЯ ДОЙДЕ НА СЕБЕ СИ и се задави, малко беше останало да потъне, но течението я носеше полека към отсрещния бряг. Тя протегна ръка и се улови за надвиснал клон. Пред очите ѝ се мержелееха черни точици. Трябва да се държа. Усети как хватката ѝ се отпуска, но събра сили, за да протегне и другата ръка и да се улови здраво.
Осъзна, че сигурно Филип я е бутнал от скалата. Веднага след като спря да кашля, извика името му. Не го виждаше никъде. Бавно, като местеше ръце по клона, се изтегли на брега и легна там, кашляше и вода излизаше от носа и устата ѝ.
– Филип!
Сега видя какво я е спасило, едно дърво беше паднало близо до брега и наполовина лежеше във водата. Сигурно се беше случило при същата буря, която наводни пещерата.
– Сеньор!
Най-накрая го видя, държеше се за клон близо до брега нагоре по течението. Крехкият ствол, за който се беше уловил, не можеше да удържи теглото му, течението го подхвана и го повлече надолу към нея.
Фабрисия пропълзя по корем върху стърчащия накрайник. С едната ръка се улови за падналия дънер, другата протегна и извика името му.
Той се извърна във водата, когато я чу, и подаде ръка. Фабрисия го хвана, но беше прекалено тежък, едва не го изпусна. Някак успя да го забави достатъчно, за да може да се улови и с другата ръка. Затегли се сам по падналото дърво, точно както и тя беше направила, докато се освободи от течението и не беше в безопасност в плитчините.
Падна по лице на брега, кашляше и плюеше вода. Все още стискаше меча си в ръка. Как беше успял, почуди се тя, да не го изпусне. Фабрисия коленичи до него.
– Добре ли сте, сеньор?
– Защо не скочи?
– Страх ме е от високото.
Той се разсмя, но смехът му се превърна отново в пристъп на кашлица.
– По-малко ли те е страх от това да те изнасилят и заколят.
– Не мога да плувам.
– И аз не мога.
– Вие защо не оставихте меча си? – попита тя.
– За в случай, че трябва да изпълня обещанието си, което дадох на капитана за теб. Или забрави?
Запали огън, за да се стоплят, вече беше късен следобед и клисурата лежеше в сянка. Лятото беше горещо и прахан се намираше предоволно.
– Кръстоносците няма ли да видят дима и да разберат, че сме тук? – попита тя.
– Те вече знаят къде сме, но могат да дойдат само ако скочат от скалата в реката, както направихме ние.
Филип отиде до водата, изпра ленените превръзки, които Фабрисия увиваше около ръцете и краката си, и ги просна да се сушат на огъня. Огледа раните ѝ. Тези на ръцете бяха малки и кръгли, но много дълбоки, помисли, че пронизват цялата плът. Раните на краката ѝ изглеждаха още по-зле. Плътта около тях беше бяла и подпухнала от допира с водата. Как би могъл някой да причини подобно нещо на себе си?
– Какво стана с коня ви?
– Счупи крак. Сигурно е стъпила в заешка дупка.
– Убихте ли я?
– Направих, каквото трябваше.
– Изглеждахте много привързан към този кон.
– Обичах я. Не си мисли, че така съм закоравял от войните, че да спя спокойно след онова, което направих. Но не можех да понеса да я гледам как се мъчи и как съм безпомощен да я спася. Помолих я за прошка и я отървах от мъките ѝ. Направих го бързо и безболезнено. Макар Бог да не знае какво означава милост, ще ми се да си мисля, че аз знам.