Жената в синия халат, помисли си Коди. Госпожа Крийч. Разбира се, трябваше да я познае. Но пък никога преди не беше я виждал в този вид.
— Знайш ли к’во? — попита Кърт, след като направиха още няколко крачки. — Аз съм заместник-шериф. Не е ли страхотно? Шериф Ванс каза, че ако доведа Джинджър до клиниката, ще ме направи заместник. Сигурно шъ ми даде и значка. Лъскава сребърна значка.
Хеликоптерът избръмча над главите им и вдигна облак прах от улицата. Отново се насочи към пирамидата. Кърт вдигна очи към небесната решетка. Не знаеше какво представлява, но беше още нещо, което не трябваше да го има. Напомняше му решетки на затвор и по тила му започваха да пълзят първите признаци на клаустрофобия. Без светлини Пъкъл приличаше на призрачен град. Вихрушките от прах и изсъхнали бурени подсилваха чувството на изоставеност и самота. Жаждата на Кърт се усилваше. Помисли си, че точно когато му се гласуваше някаква отговорна работа, Пъкъл взе да се разпада. Погледна Коди, който вървеше до него, и видя колко близо до окото беше ранен. Утре сутрин щеше да се чувства, сякаш е удрял главата си в легирана стомана.
— Добре ли си? — попита Кърт.
— Какво, по дяволите, те интересува? — изпусна се, преди да се усети, Коди.
Кърт изсумтя.
— Ей, не казах, чи мъ интересува. Просто попитах, това е всичко. — Замълча за малко, после опита отново: — Виднъш и мен мъ удариха така. Някакъв мексиканец в един бар. Наистина беше бърз негодникът. Човече, не можех да виждам нормално цяла седмица.
— Нищо ми няма — сърдито каза Коди.
— Да-а-а, ти си корава кратуна, нали? Ризата ти обаче е за боклука. Предполагам, че старият Мендоза ще вдигне олелия, а?
— Не, господин Мендоза няма да го направи.
Кърт реши да се направи, че не е чул това „господин“. Какъв беше смисълът? Учудваше се обаче, че Коди все още можеше да говори за тази потна гърбина с уважение, след като точно мексиканец го беше подредил така. Е, Коди имаше да научи още много неща за мексиканците.
— Намерих една вратовръзка. Видя ли я?
— Да. Изглежда ужасно.
Първото желание на Кърт беше да изръмжи и да го прасне отзад по черепа, но предположи, че момчето беше изтърпяло достатъчно за днес. Забележката на Коди го накара да се усмихне едва забележимо.
— Сигурно — призна той. — Никога не съм казвал, че имам добър вкус, не е ли така? — Коди го погледна, а Кърт извърна глава, за да прикрие усмивката си. Реши, че няма да е добре да я забележи. Време беше да иде да си вземе бутилка „Кентъки Джент“. Петте долара направо го пареха в джоба. Надяваше се, че Клубът на Боб Уайър беше все още отворен. Ако ли не, щеше сам да отвори вратата с ритници…
Мислите му бяха прекъснати от нисък тътен, от който костите му започнаха да пулсират като болни зъби. Кърт спря насред крачка. Коди го последва, защото и той беше чул и почувствал вибрациите. Шумът продължаваше. Напомняше търкане на два тежки воденични камъка.
— Чу ли? — попита Кърт. — Какво е това?
Шумът прекоси Пъкъл и отново разлая кучетата.
Коди погледна към пирамидата и я посочи:
— Натам!
Тънка отвесна пукнатина, през която се процеждаше мътна виолетова светлина, се беше появила на десетина метра под върха й. Стърженето не спираше, а пукнатината ставаше все по-широка.
В клиниката Джеси също чу шума и отиде до прозореца. Рик Джурадо излезе от къщата си и застана заедно с Миранда на предната веранда. Мак Кейд стоеше до мерцедеса си на Трета улица и наблюдаваше безплодните опити на доброволците-пожарникари да предизвикат налягане в маркуча. Първата му мисъл, като чу тътена, беше, че се отваря някакво огромно подземие. Тифус и Тетанус обикаляха в кръг и джавкаха.
Някои хора надничаха от прозорците си, а седемдесетте и осем души, които се бяха събрали в Католическата църква, излязоха на стълбите отпред да видят какво става. Шериф Ванс, който само преди няколко минути се бе върнал от къщата на Додж Крийч, изскочи от канцеларията си на улици „Селесте“, докато Дани седеше вътре и трепереше.
Отвесната цепнатина беше дълга около пет метра и се отваряше като циклопско око. Капитан Тагарт спусна хеликоптера покрай нея. Роудс, който заемаше мястото на втория пилот, и Гънистън, който седеше на наблюдателското място точно зад него, се залепиха за облегалките си, принудени от силите на земното притегляне. Видяха, че люспите, наподобяващи кожа на влечуго, се плъзгаха настрани от отвора, а светлината, която нахлуваше навън, приличаше по-скоро на яркоосветена мъгла, отколкото на земна светлина. Краищата на отвора изглеждаха влажни, поръбени със сиво като болни венци.