— Стой настрана от решетката — предупреди Роудс, защото Тагарт отново издигаше хеликоптера, но знаеше, че и той беше наясно какви ще бъдат последствията от такава грешка. Стържещият тътен продължаваше. Плочите се откачаха и отместваха една от друга. Отворът вече беше широк около дванайсет метра. Тагарт изравни хеликоптера с него и използва двата контролни лоста, за да застане под такъв ъгъл, че машината да зависне. По краищата и ръбовете на отвора се процеждаше някаква течност и се оттичаше по плочите надолу. Роудс се наведе напред, доколкото му позволяваше предпазният колан. Не виждаше нищо освен мрак. Все едно да се опитваш да гледаш през тиня.
— Искате ли да се приближа? — попита Тагарт.
— За бога, не! — изкрещя Гънистън, стиснал здраво облегалките.
— Остани в тази позиция — каза Роудс.
Още няколко плочи се отместиха и след това шумът внезапно спря. От отвора се стелеше мъгла. Лопатите на подемния винт я разкъсваха. Тагарт провери уредите — горивото намаляваше. Бяха проследили решетката от изток на запад и от север на юг и откриха, че се простира на повече от десет километра във всички посоки. Най-високата й точка беше на около сто и осемдесет метра точно над върха на пирамидата. Оттам се спускаше полегато и пробождаше земята в кръг. Под хеликоптера се виждаха затихващите пожари сред остатъците в двора на Мак Кейд. Машината потреперваше от горещите талази, които се издигаха нагоре.
— Това нещо сякаш има кожа — каза Гънистън, гледайки с отвращение хлъзгавите абаносови плочи.
Роудс наблюдаваше отвора. За миг гледката се скри зад облаци черен дим. Когато се разсеяха, видя, че нещо във вътрешността на пирамидата се размърда — една движеща се сянка се приближаваше през мъглата. Не знаеше какво беше това, но осъзна, че бяха твърде близо до пирамидата, за да се чувстват спокойни.
— Отдръпни се! — кратко нареди той.
Тагарт промени наклона на лопатите и започна да спуска хеликоптера наляво.
Докато правеше това, сянката, видяна от Роудс, проби мъглата. Гънистън ахна: „О, боже!“, а Тагарт форсира двигателя и зави с такава скорост, че мъжете отскочиха от седалките. Никога, дори в най-страховитите си кошмари, не беше виждал нещо подобно на това, което се появи от отвора на пирамидата и се понесе във въздуха.
29. Двубоят
От черната пирамида се беше появил хеликоптер, но той не приличаше на никоя създадена на земята машина. Вместо перки, триъгълни метални крила като тези на огромно водно конче пърхаха бързо покрай хлъзгавото черно тяло. Кабината по форма беше точно копие на отделението, в което седяха Тагарт, Роудс и Гънистън, но беше направена от нещо като синьо-зелено матово стъкло, многофасетно като око на насекомо. Най-слисваща от всичко беше опашката. Тя бе накарала Тагарт да даде газ и смени посоката така бързо. Беше направена от черни възлести и преплетени мускули, а на края си имаше кокалеста топка с шипове, подобна на рицарски боздуган. Опашката се мяташе яростно напред-назад и мускулите ту се стягаха, ту се отпускаха.
— Двойник — каза Роудс.
Тагарт се концентрираше върху лоста за управление в дясната ръка и лоста за ускорение в лявата. Искаше да отстъпи назад, без да се блъсне в банката или в решетката. Пред кабината се вихреше дим. „Водното конче“ висеше на едно място, но бавно се изви под ъгъл, сякаш следеше с многофасетното си око движенията на земното творение. Гънистън попита:
— Какво?
— Двойник — повтори Роудс по-високо. — Огледален образ. Поне… може би така изглеждаме на едно извънземно. — Дойде му нещо друго на ум. — Боже мой… там вътре трябва да има цяла фабрика. — Но машина ли беше това или жив организъм? Несъмнено беше двойник на техния хеликоптер, но начинът, по който работеха тези крила и мускули, навеждаше на мисълта, че би могло да бъде и живо същество или още по-странно — комбинация между машина и живо същество. Каквото и да беше, гледката държеше Роудс в плен на това ужасяващо чудо.
Трансът му бе прекъснат внезапно, когато водното конче се спусна напред, съвсем безшумно и с убийствена грация.
— Давай! — извика Роудс, но Тагарт вече бе дръпнал лоста за ускорение така, че двигателят изсвистя. Хеликоптерът се стрелна назад и нагоре и за щастие мина на около два метра от надвисналия корниз на покрива на банката. Лицето на Гънистън беше побеляло от ужас, а ръцете му стискаха облегалките на стола. Беше като котка в увеселително влакче. Водното конче направи бърза поправка в курса, изви нагоре и се спусна след тях.