Машината падна по корем на паважа, отскочи и отново се трясна, а след това се плъзна по Коубър Роуд, мина покрай Престън парк, блъсна се в паркиран кафяв пикап и продължи още двайсетина метра. Двигателят беше замлъкнал, но пречупените перки продължиха да се въртят и спряха точно пред витрината на „Елегантният долар“, където надпис с червени букви гласеше: „Приключено с продажбите“.
— Добре — чу се да казва Роудс само за да се увери, че все още е жив. Не можеше да мисли за нищо друго, затова отново каза: — Добре.
Долови миризмата на горящ бензин и чу пращенето на пламъците в опашката. Резервоарът с горивото се беше пробил. Трябваше да се махнат веднага. Извърна се да се увери, че Гънистън е добре. Младежът беше напръскан с кръв и кехлибарена течност, очите му бяха широко отворени и вече не се смееше. Роудс каза:
— Да вървим! — И разкопча предпазния му колан. Гъни не реагира. Роудс го хвана за ръката и го разтърси силно. — Да вървим!
Изпълзяха навън. Видя четири фигури да тичат към тях и изкрещя:
— Не приближавай!
Те се подчиниха. Роудс и Гънистън се довлякоха на безопасно място. Около осем секунди по-късно опашната част на хеликоптера експлодира. Парче метал, голямо колкото тиган, проби витрината на „Елегантният долар“.
Три секунди след първата експлозия хеликоптерът хвръкна в огнена вихрушка и нови кълба черен дим започнаха да се присъединяват към облаците под купола на решетката.
Гънистън падна на тротоара пред „Книжният замък“ и се сви на кълбо. Целият се тресеше. Роудс остана прав да наблюдава как гори хеликоптерът. Смъртта на Тагарт му се струваше нереална, нещо, което се бе случило твърде бързо, за да го проумее. Погледна банката. Лъскавата слуз на водното конче се стичаше по тухлите. Когато се обърна към черната пирамида, видя, че отворът отново се бе запечатал.
— Ти, копеле — прошепна той и си помисли, че някой вътре в пирамидата — същество или същества — може би си казваше същото за него на своя чуждопланетен език.
— Видях го! — дърдореше право в лицето на полковника някакъв жилест старец с побеляла коса и златен зъб. — Видях го да излита оттам, да, сър!
Обемиста жена в работен гащеризон побутваше Гънистън в ребрата с върха на обувката си за тенис.
— Мъртъв ли е? — попита тя. Гънистън изведнъж се изправи и жената отскочи пъргаво назад.
Прииждаха и други хора, привлечени от горящия хеликоптер. Роудс прокара ръка през косата си. После се озова седнал, подпрял гръб на грубата каменна стена на „Книжният замък“, без да си спомня как е подгънал колене. Усещаше миризмата на кръвта на Тагарт по себе си, но имаше и друга миризма — на някаква киселина. Тя го върна назад в младостта му, сред зелените хълмове на Южна Дакота, където през един слънчев следобед ловеше скакалци. Спомни си острата миризма на тютюневокафявата течност, която скакалците пръскаха върху ръцете му. Нарече я скакалецова пикня. Е, сега беше покрит целият с нея и самата мисъл предизвика мрачна усмивка, която бързо изчезна, щом си спомни как бе разкъсано тялото на Тагарт.
— С твоята птица е свършено — мъдро отбеляза старият глупак. Нова вълна пламъци се издигна от обгорялата машина.
— Оставете ги на мира, по дяволите! Отдръпнете се, веднага! — Ед Ванс си проправяше път през тълпата зяпачи. Беше изприпкал от улица „Селесте“ и дори това късо разстояние го бе накарало да се задъха и почервенее. Като видя облените в кръв Роудс и Гънистън, спря като закован. — Велики боже! — Огледа се за двама здрави мъже. — Ханк! Ти и Били елате да ми помогнете да ги отнесем до клиниката!
— Добре сме — каза Роудс. — Само малко сме нарязани, това е всичко. — Видя малки късчета стъкло да блестят, забити по ръцете му, и си представи дългата манипулация по ваденето им с пинсета. Имаше дълбока рана на брадичката и още една на челото, която наистина го болеше, но щеше да се наложи да почакат. — Пилотът ни не оцеля. — Обърна се към Гънистън: — Добре ли си?
— Да, струва ми се.
Гъни беше предпазен от повечето стъклени късове, защото седеше отзад, но беше порязан на няколко места по ръцете и един отломък, дълъг около пет сантиметра, се бе забил в лявото му рамо. Той го хвана, издърпа го и го хвърли настрана.
Роудс се опита да стане, но краката му изневериха. Едни по-млад мъж му помогна да се изправи.
— Вече съм стар за тези работи — каза Роудс.
— Да, и остарявам с всяка проклета минута! — Ванс беше наблюдавал въздушния двубой и беше сигурен, че хеликоптерът ще се разбие или в къщите на Пъкъл, или в Първа тексаска банка. Погледна към мястото, където се беше забило летящото чудовище. Видя лигавата течност да се стича надолу и си спомни как съществото в кожата на Додж Крийч бе погледнало през прозореца с думите „Не ми харесва това нещо.“ — Слушайте, полковник. Трябва да поговорим. Още сега.