Роудс внимателно раздвижваше схванатите си ръце.
— Надявам се да проявите разбиране и да оставим разговора за по-късно.
— Не, сър. Веднага.
В гласа на шерифа се долавяше тревога, която не убягна от вниманието му.
— Какво има?
— По-добре да повървим надолу по улицата. — Ванс му махна да го последва и Роудс закуцука вдървено след него по Коубър Роуд.
От хеликоптера все още изригваха черен дим и огнени езици. Помисли си, че усеща мириса на горящото тяло на Тагарт. Когато се отдалечиха достатъчно, за да не ги чува тълпата, Ванс каза:
— Мисля, че ми се случи нещо, което наричат близък контакт. Преди около двайсет минути срещнах някого, който приличаше на Додж Крийч… само че не съвсем, и съм сигурен, че не беше той.
Роудс го изслуша, без да го прекъсва, като същевременно се опитваше да се отърси от шока, в който непрекъснато изпадаше при спомена за посивялата ръка и обезобразеното тяло. Сега живите имаха значение и ако онова нещо в черната пирамида можеше да прокопава тунели под реката и къщите на Пъкъл, значи можеше да се появи където си поиска. Каквото и да беше то, явно беше решило да превърне това парче тексаска пустош в бойно поле.
— Какво, по дяволите, ще правим? — попита Ванс накрая.
— Със сигурност не можем да избягаме — каза тихо Роудс. — Няма къде. — Спомни си думите на Дофин „АЗ ЖЕ-ЛАЯ ДА НА-ПУСНА“ и какъв панически ужас я бе обзел, щом разбра, че нямат междузвездни кораби. Беше ги умолявала да я отведат. Сигурно е знаела, че другият космически кораб е по петите й. Но по каква причина? И кой — или какво беше онова, което Дофин наричаше Стингър?
Докосна брадичката си и погледна кръвта по пръстите си. Бежовата му фланелена риза бе напоена с кръв — предимно с тази на Тагарт. Чувстваше се добре, може би само малко замаян. Но нищо, налагаше се да действа, а почивката и шевовете щяха да почакат. Обърна се към Ванс:
— Заведи ме в къщата на Крийч.
30. Пирони в ковчега
След катастрофата на хеликоптера над Пъкъл се възцари тишина. Хората, които обикаляха по улиците, говореха за пирамидата и се питаха дали не е настъпил краят на света, се прибраха по домовете си, заключиха врати и прозорци и се притаиха във виолетовооцветения мрак. Други предпочетоха безопасността на Баптистката църква, където Хейл Дженингс и неколцина доброволци раздаваха сандвичи и студено кафе на светлината на свещите от олтара. Ренегатите бяха привлечени от светлините на своята Крепост на края на улица „Травис“. Боби Клей Клемънс раздаваше марихуана, но всички искаха най-вече да поседят и поговорят, да изпият някоя бира и обменят мисли относно произхода на пирамидата и работата й тук. В „Дамгосващо желязо“ дежуряха Сю Мълинакс и Сесил Торсби и правеха сандвичи от студено месо за някои от редовните си посетители, дошли от страх да останат сами в тъмното.
В клиниката Том Хамънд държеше фенерче над операционната маса, докато Ърли Макнийл и Джеси работеха върху разкъсаната ръка на някакъв испанец на име Руиз, ранен край реката няколко минути след падането на пирамидата. Ръката висеше на няколко червени мускулни влакна и на Ърли му беше ясно, че трябва да я отреже. Посегна към костния трион и каза зад хирургическата маска:
— Да видим дали още ме бива, деца.
Отвъд реката пожарникарите вече се бяха отказали. Развалините в гробището за коли на Кейд все още пушеха. В купчините отпадъци огньовете все още отваряха алените си очи. Мак Кейд псуваше и заплашваше, но без налягане на водата маркучите бяха само отпуснат брезент и никой от пожарникарите не искаше да се приближава до пирамидата повече от обичайното. Прибраха оборудването в пожарната кола и оставиха Кейд да беснее безсилен край мерцедеса си, подкрепян от яростния лай на двата добермана.
Въздухът беше напоен с дим, който беше надвиснал ниско над Змийска река и се стелеше като сива мъгла по улиците. Луната и звездите отгоре бяха изцяло скрити. Но времето продължаваше своя ход и стрелките на часовниците пълзяха бавно към полунощ.
Госпожа Сантос напусна клиниката. Доктор Макнийл й беше поръчал да намери доброволци-кръводарители. Вниманието й беше привлечено от големия жълт кадилак, паркиран на улица „Селесте“. Зад волана седеше побеляла жена втренчена в пирамидата като хипнотизирана. Госпожа Сантос приближи колата, защото знаеше на кого принадлежи и почука на прозореца и когато Селесте Престън свали стъклото, отвътре я лъхна прохладата от климатика.