— Нуждаем се от кръв в клиниката — безизразно каза госпожа Сантос. — Доктор Макнийл каза да не се връщам, докато не намеря шестима доброволци. Ще ни помогнете ли?
Селесте се поколеба. Съзнанието й все още беше заето от онова в двора на Мак Кейд, с небесната решетка и със съществото, което беше видяла да се разбива в сградата на банката. След като се раздели с Ванс, беше тръгнала да се прибира, но нещо я накара да намали, да завие надясно по „Кръгова“ и да покара през остатъците от мечтата на Уинт. Уинт вече се е обърнал в гроба си на Джошуа Хил, помисли си тя. Не стига, че Пъкъл умираше, скимтейки, като стотици други използвани докрай тексаски градчета. Не, Господ трябваше да забие още няколко пирона в ковчега му. А може би беше работа на Дявола? Въздухът наистина миришеше дяволски лошо.
— Какво? — неразбиращо попита тя медицинската сестра.
— Страшно се нуждаем от кръв. Каква е вашата кръв?
— Червена — отвърна Селесте. — Откъде, по дяволите, да знам?
— Бихте ли ни позволили да вземем около половинка?
Селесте изсумтя. В очите й се бе върнал стоманеният блясък.
— Половинка, литър или два… защо ви е? Кръвта ми и без това доста се е разредила вече.
— Достатъчно гъста е — каза госпожа Сантос и зачака.
— Добре — каза накрая Селесте. — И без това няма какво друго да правя. — Отвори вратата и излезе. — Ще боли ли?
— Само едно ужилване. После ще си починете и ще получите чиния сладолед. — Ако не се е стопил във фризера, помисли си тя. — Идете и кажете на госпожа Мърдок в приемната, че искате да дадете кръв. — Госпожа Сантос се изненада от себе си — една жителка на Бордъртаун да дава нареждания ма Селесте Престън. — Искам да кажа…
— Добре, няма значение. — Селесте изгледа продължително пирамидата и тръгна към клиниката.
Госпожа Сантос продължи в обратна посока.
В къщата на Сардж Денисън срещу Баптистката църква, където преподобният Дженингс провеждаше молитва, Дофин стоеше до стола, в който се беше проснал Сардж.
Това е наистина любопитно — мислеше си Дофин. Съществото поемаше безвкусната материя, наречена свинско с боб, от кръгъл метален съд посредством четиризъб инструмент, когато изведнъж произведе експлозивен шум в дъното на стомаха си, отпусна глава назад и затвори очи. „Ще си почина няколко минути — беше й казало то. — Не съм онова, което бях. Ти прави компания на Скутър, чуваш ли?“ И не след дълго от полуотворената уста на съществото започна да излиза някакъв бръмчащ звук, сякаш вътре беше мушната някаква машинка. Дофин се приближи и надникна, но не успя да види нищо друго освен странните костни уреди, наречени зъби. Това беше още една загадка.
Стомахът й тежеше. Съдът със свинско и боб, което Сардж беше отворил и предоставил на нея, беше празен и лежеше на масата до инструмента, който беше използвала. Храненето в този свят беше едно непрестанно насилие срещу разум, зрение и най-вече воля. Беше изненадана, че тези същества могат да тъпчат такъв лигав фураж в системите си. До стола на Сардж лежеше дълъг жълт плик от твърд лъскав материал, а на плика беше написана загадъчната дума „Пържени резенки“. Сардж беше споделил хрускавите хранителни заврънкулки с нея и за Дофин те бяха донякъде приятни, но сега вътрешността на устата й пресъхваше. Изглежда, винаги имаше по нещо, което да те безпокои на този свят. Може би безпокойството беше от първостепенно значение за мотивация при този биологичен вид.
— Ще се опи-там да на-меря изход сега — каза му тя. — Бла-годаря за ед-ливите про-дукти.
Сардж се размърда и сънено отвори очи. Видя Стиви Хамънд и се усмихна.
— Банята е отзад — каза и се нагласи за по-дълга дрямка.
Този чужд език беше истинска загадка. Бръмченето на съществото Сардж се поднови и Дофин излезе навън в топлия мрак.
Във въздуха се носеше нещо мътно, по-гъсто, отколкото когато дойдоха тук преди известно време. Тогава беше видяла двете летящи машини да фучат в небето и беше наблюдавала двубоя им. Не беше разбрала какво точно става, но реши, че е нещо обичайно. Имаше хора по улиците, които също стояха и наблюдаваха, а някои дори издаваха високи пискливи звуци, които тя бе възприела като признаци на тревога. После, когато битката свърши и оцелялата машина падна с горяща опашка, една мисъл загложди Дофин: СТИНГЪР.