Една жена пред Дофин започна да плаче и съпругът й я прегърна и притисна към себе си. До тях седяха две малки момченца. Едното гледаше уплашено и с широко отворени очи, а другото се бе обърнало и втренчило в Дофин. Отвъд пътеката една възрастна жена затвори очи и вдигна трепереща ръка към фигурата над подиума.
— С това приемаш кръвта и… — Дженингс спря. Пред себе си виждаше прашното лице на момиченцето на Том и Джеси. Обхвана го ужас. Това беше извънземното същество, което полковник Роудс търсеше. — … тялото на Христос — продължи той, предлагайки гроздовия сок и трохите на хората от предния ред. После застана до нея и тихо каза: — Здравей.
— Здравей — отвърна тя, имитирайки мелодичния му глас.
Дженингс се приведе и коленете му изпукаха.
— Полковник Роудс те търси. — Очите на момиченцето грейнали на светлината от свещите, се насочиха напрегнато към него. — Знаеше ли това?
— Пред-по… — Тя се спря. Искаше да опита отново — по-плавно и с човешка интонация, а не сричкувано по Уебстър. — Предполагах.
Дженингс кимна. Пулсът му се учести. Фигурата пред него приличаше на Стиви Хамънд по всичко, освен по стойката. Седеше вдървено, несвикнала с начина, по който се свързваха костите, а десният й крак беше сгънат под нея. Ръцете й висяха отстрани на тялото. Гласът беше почти като на Стиви — само дето беше по-пронизителен, сякаш имаше флейта, заседнала в гърлото. — Мога ли да те заведа при него?
На лицето й се изписа уплаха, но бързо изчезна и чертите й отново замръзнаха.
— Трябва да намеря изход — каза тя.
— Искаш да кажеш врата?
— Врата. Изход. Бягство. Да.
„Изход — помисли си той. — Сигурно говори за силовото поле.“
— Може би полковник Роудс може да ти помогне.
— Не може. — Тя се поколеба, после опита отново. — Той не може да ми помогне да намеря изход. Ако не мога да напусна, ще има много болка.
— Болка? Кого ще наранят?
— Джеси. Том. Рей. Теб. Всички.
— Разбирам — каза той, макар че нищо не разбираше. — А кой ще причини тази болка?
— Онзи, който пристигна тук да ме търси. — Очите й не трепкаха. Дженингс си помисли, че нещо в тях изглеждаше много старо. Като че ли дребна старица седеше пред него в образа на малко момиченце. — Стингър — каза тя. Думата се — отрони от устата й с ужасно отвращение.
— Имаш предвид онова нещо там? Така ли се нарича?
— При-бли-зително — каза тя, борейки се с твърдото парче плът в устата си. — Стингър има много имена в много светове.
Преподобният се замисли върху това. Ако някой му беше казал някога, че ще говори на извънземно и то ще му каже, че има живот на „много светове“, щеше или да прасне глупака с кръста, или да извика психиатър.
— Бих искал да те заведа при полковник Роудс. Съгласна ли си?
— Той не може да ми помогне.
— Може би може. Той иска, както и всички ние. — Тя, изглежда, се замисли над думите му. — Хайде, нека те заведа при…
— ЕТО Я! — извика някой така, че подносите в ръцете на преподобния Дженингс подскочиха. Кметът Брет се бе изправил по средата на пътеката, а жена му стоеше зад него и го сбутваше да действа. Пръстът на Брет сочеше Дофин. — Ето я! Вижте я всички! — крещеше той. — Ето го нещото от космоса.
Двойката пред Дофин се отдръпна. Едно от малките момченца скочи от пейката и избяга, а онова, което я беше наблюдавало, само се ухили. Другите хора започнаха да стават, за да я видят по-добре. Вече никой не се молеше.
Дженингс се изправи.
— Успокой се, Джон! Не вдигай врява!
— Врява! Глупости! Ето я! Това е чудовището. — Той отстъпи една крачка и се блъсна в Дорис. Устата му беше във формата на буквата „О“ от ужас. — Мили Боже! В ЦЪРКВАТА!
— Не искаме да занимаваме всички — каза Дженингс, стараейки се гласът му да звучи успокоително. — Никой не бива да се притеснява.
— Заради НЕЯ сме на това дередже — изрева Брет. Жена му кимна в знак на съгласие. — Полковник Роудс каза, че това нещо е влязло в тялото на Стиви Хамънд и вижте го как си седи. Един Господ знае какви способности има!