Свещеникът се изправи бавно. Очите го смъдяха от вихрушките прах, от които дробовете му едва процеждаха въздух. Погледна настрани и видя Дофин, седнала като парцалена кукла, с изкълчени под нея крака. Тялото й се тресеше сякаш нервите й бяха отказали да функционират.
Дофин знаеше колко близо до целта бе стигнал преследвачът. Вероятно бе усетил струпването на хора на това място и бе нападнал, за да демонстрира силата си. Не можеше да знае, че и тя се намира там. Размина се с него на косъм. А някои от хората не можаха. Огледа се и бързо преброи фигурите, забулени в прах. Излязоха трийсет и девет. Стингър беше взел седем. Възелът от мускули в центъра й не преставаше да блъска като чук. Усети, че лицето й ще се пръсне. Седем унищожени форми на живот само защото бе катастрофирала върху една малка планета, от която нямаше изход. Капанът бе щракнал и всякакви опити за бягство бяха безполезни…
— Ти направи това! — Нечия ръка я стисна за рамото и я дръпна така, че я изправи на крака. И в гласа, и в допира личеше гняв. Краката й все още се огъваха и човешката ръка я разтърси с безумна ярост.
— Ти направи това, ти, малка… извънземна кучко!
— Джон! — каза Дженингс. — Пусни я!
Брет я раздруса отново, още по-силно. Малкото момиченце сякаш беше направено от гума и това още повече го вбеси.
— Ти, проклето НЕЩО! — крещеше пронизително той. — Защо не се върнеш откъдето си дошло?
— Престани! — Свещеникът се опита да се надигне, но остра болка прониза рамото и гърба му. Той се вгледа вцепенен в краката си. Нямаше обувки, а целите му чорапи бяха в сива слуз.
— Мястото ти не е тук! — извика Брет и я блъсна грубо. Тя се препъна заднишком, загуби равновесие и падна. — О, Боже… о, Исусе — стенеше кметът с пожълтяло от прах лице. Огледа се и видя, че Дон и Джил Рингуълд и двамата им сина се бяха измъкнали, както и Айда Слатъри, Стан и Кармен Фрейзиър, Джо Пиърс, семейство Фанчър, Лий и Уанда Клеменс… — Дорис… къде е жена ми? — Обзе го нова паника. — Дорис! Скъпа, къде си?
Нямаше отговор.
Дофин се изправи. Нещо в центъра й я болеше, а в устата си усещаше киселия вкус на свинско с боб. Обезумялото от мъка човешко същество се обърна и тръгна, олюлявайки се, към разрушеното място за ритуали.
— Спрете го! — Гласът на Дофин отекна толкова силно, че накара Ал Фанчър да стисне Брет за рамото.
— Няма я, Джон. — Дженингс се опита отново да стане, но пак не успя. Краката му бяха леденостудени и сякаш до глезените бяха инжектирани с новокаин. — Видях я да пада долу.
— Не, не си! — освободи се Брет. — Тя е добре! Ще я открия!
— Стингър я взе — каза Дофин и Брет се сви като ударен. Тя разбра, че това човешко същество беше загубило друго, любимо същество. Отново я прониза болка. — Съжалявам. — Посегна към него.
Брет се наведе и взе един камък.
— Ти го направи! Ти уби моята Дорис! — Пристъпи напред, но Дофин разбра намерението му. — Някой трябва да те убие! — изсъска той. — Не ме интересува, че се криеш под образа на малко момиченце! За бога, сам ще те убия! — Запрати камъка, но Дофин беше по-бърза и ловко го избегна.
— Моля те — каза тя и заотстъпва назад по улицата, вдигнала ръце да се прикрие. — Моля те, недей…
Ръката му стисна по-голям камък.
— Не! — извика Дженингс, но Брет го хвърли.
Този път я удари по рамото. От болката очите й се напълниха със сълзи. Не можеше да види, нито да разбере какво ставаше.