Тунелът продължаваше направо още седем-осем метра, но след това извиваше наляво. Дали Стингър не е някаква полумашина, полухибрид като водното конче? — питаше се Роудс. — Или пък е термин на Дофин, обозначаващ не едно, а някаква група същества?
Спря. Ослуша се. От тавана се проточи слуз и капна на рамото му.
Чу се далечен тътен и по пода на тунела премина лека вибрация. Спря за няколко секунди, после се повтори — грохот от подземна железница, някъде отвъд стените. Или пък от подземен булдозер — мрачно си помисли той. Стомахът му започна да се свива от страх. Шумът, изглежда, идваше някъде отляво. Може да беше шум от нещо огромно, което копае или се движи през вече прокопания тунел. Накъде се бе отправило и защо? Ако Стингър копаеше такива тунели под целия град, то или си изразходваше енергията, или се готвеше за решително нападение. Нямаше как да разбере какви бяха намеренията и способностите му, докато Дофин не обяснеше защо я преследва. И преди всичко, първо трябваше да бъде открита — надяваше се от него, а не от Стингър.
Шумът отслабна. Не се знаеше колко продължава този тунел. Може би минаваше под реката и стигаше чак до черната пирамида. Беше видял и чул достатъчно. Усещаше слузестата секреция по косата си, дори някаква струйка бавно се спускаше по шията му. Време беше да се маха.
Започна да отстъпва, като лъчът от фенерчето продължаваше да пробожда мрака пред него.
Долови нещо. Някаква фигура ту изчезваше, ту се появя ваше в светлината на фенерчето, някъде долу, в далечния край на тунела.
Краката му се вдървиха. Дъхът замръзна в дробовете му.
Беше тихо. Чуваше се само бавен капещ звук.
Има нещо долу — мислеше си той. — Наблюдава ме. Усещам го. Точно отвъд светлината. Дебне.
Не можеше да помръдне. Освен това се страхуваше, че ако краката му се оправеха от шока и започнеше да тича, онова долу щеше да го настигне, преди да успее да измине двайсетте метра обратно до мястото, където го чакаше Ванс.
Продължаваше да цари тишина.
Изведнъж се разнесе глас. Някаква старица пееше.
— И-и-исус обича малките де-е-еца, вси-и-ички де-е-е-еца на све-е-е-е-та…
— Кой е там? — извика Роудс. Гласът му трепереше. Много умно! — каза си. — Сякаш наистина ще вземе да ми отговори.
В песента звучаха металически полутонове. След няколко секунди тя секна на средата на фразата и отново се възцари тишина.
Лъчът на фенерчето трепна. Той се прицели с пушката надолу в тунела.
— Слава на Господа! — извика гласът на старицата.
— Ела на светлината — каза Роудс. — Нека те видя.
— Ти си много непослушно момче и ще бъдеш нашибан с пръчка.
Мина му през ум, че може наистина да е някоя стара жена, паднала долу и откачила в тъмното.
— Аз съм полковник Мат Роудс от Военновъздушните сини на Съединените щати — каза. — Ти коя си?
Тишината се проточи. Усещаше, че фигурата стои точно отвъд светлината.
— Бог не обича непослушните момчета — отговори гласът на старицата. — Не обича и лъжците. Кой е Приемникът?
Според разказа на Ванс това беше въпросът, който задаваше съществото, наподобяващо Додж Крийч. Сега със сигурност знаеше, че онова там в тъмното не беше никаква откачена старица.
— Какъв Приемник? — попита Роудс.
— ГОСПОД ДЪВЧЕ ЛЪЖЦИТЕ И ПОСЛЕ ГИ ИЗПЛЮВА — изкрещя гласът. — Знаеш какъв Приемник! Кой е той?
— Не знам — отговори и отново започна да отстъпва. Краката му шляпаха в слузта.
— Полковник? — Беше гласът на Ванс, отекващ в тунела зад него. — Добре ли си?
— Добре ли си? — изимитира го ужасният глас отпред. — Къде отиваш, полковник Мат Роудс от Военновъздушните сили на Съединените щати? Обичай ближния си като себе си. Изгаси този горещ дяволски жезъл и нека си направим чаено парти.
Фенерчето — досети се Роудс. — Страхува се от фенерчето.
— Непослушно, непослушно момче! Ще те нашибам хубавичко. — Звучеше като някаква побъркана бабичка на бързи обороти.