Работата беше тежка. На Рик му се струваше, че цялата сграда — една дванайсетметрова постройка с плосък покрив — беше хлътнала върху себе си. Премести едно парче тръба и веднага се търкулнаха няколко парчета от тухли заедно с обгоряла гуменка. Отначало си помисли, че в нея има крак, но беше празна. Собственикът й или беше затрупан, или хвръкнал във въздуха.
Попадна на метална греда и Зарра му помогна да я премести. След като я положиха настрана, Зарра го погледна и каза тихо:
— Чуваш ли това?
— Кое?
— Слушай!
Рик се напрегна, но чуваше единствено касетофона на Кейд.
— Остави. Вече не го чувам. — Зарра влезе сред руините и се заослушва да разбере откъде беше дошъл звукът. Наведе се, разчисти още тухли и отломки. И изведнъж: — Ето! Чу ли това, човече? Ела оттук!
— Не чух нищо.
Рик отиде при Зарра и зачака. Минаха няколко секунди и тогава… приглушен и неясен звън от удар на метал в метал. Чуваше се равномерно отнякъде дълбоко под руините. Разбра, че някой праща сигнали.
— Хей, отче! — извика. — Насам!
Ортега и Джой притичаха бързо. Дрехите и кожата им бяха покрити с тънък слой прах. Зарра вдигна парче тръба и с него удари една тухла няколко пъти. Всички чуха как в отговор отдолу се почука. Ортега застана на колене и насочи фенерчето сред тухлите, търсейки празно пространство. Зарра продължи да сигнализира и непрекъснато му отговаряха.
— Аз съм Доминго Ортега — извика свещеникът. — Можете ли да ме чуете?
Изчакаха, но не чуха отговор.
— Помогнете ми — каза Ортега.
Всички започнаха да работят трескаво и да проправят път надолу. Разчистиха около метър висока купчина натрошена зидария. Само след няколко минути ръцете им бяха ожулени до кръв, а порязванията по ръцете на Рик направо кървяха.
— Стойте! — каза Ортега и се наведе напред. Ослуша се. Отново последва дрънкане на метал. Някой удряше с чук върху тръба. — Чувате ли ме там долу?
До тях достигна слаб, дрезгав шепот:
— Да! О, божичко, да! Измъкнете ни оттук!
— Кои сте? Колко сте?
— Трима! Аз съм Грег Фрекнър! Уил Барнет и Леон Гаракоун също са тук, долу.
— Тате! — изкрещя Джой и по страните му започнаха да се стичат сълзи. — Тате, аз съм, Джой!
— Ние сме долу в работната шахта, а върху нас са се вклинили всякакви боклуци — продължи Фрекнър. — Но виждам фенерчето ви.
— Ранен ли си?
— Мисля, че ръката ми е счупена. И ребрата ми нещо не са наред. Уил храчи кръв, а Леон отново припадна. Мисля, че краката му са смазани. Какво ни удари, бомба ли?
Ортега им спести отговора.
— Можете ли изобщо да се движите?
— Малко, доста е тясно тук. С дишането всичко е нормално.
— Добре. — На Ортега му стана ясно, че ще е необходима повече мускулна сила, за да ги изтеглят. — Сега се успокойте. Ще трябва да се върнем за кирки и лопати.
— Правете каквото трябва, човече! Слушай… можете ли да оставите фенерчето така, че да го виждам. Непрекъснато ми се струва, че нещо копае отдолу. Сякаш е точно под нас. Страх ме е от плъхове. Става ли?
— Става. — Ортега вклини фенерчето между две тухли, така че лъчът му да свети долу в празното пространство. — Ще се върнем! — обеща той, хвана Джой за раменете и го изправи на крака.
Тръгнаха назад през двора под виолетовото сияние и неподвижните черни облаци и Рик отново изпита същото неприятно усещане, че е наблюдаван. Обърна се към пирамидата.
Някакъв мъж стоеше на пет-шест метра от тях. Беше висок и слаб, с широки рамене. Стоеше леко прегърбен и ръцете му висяха сковано отстрани на тялото. Не можеше да види добре лицето му, но забеляза, че беше мокро. Мъжът носеше тъмни панталони и раирана риза с къси ръкави. Дрехите му бяха изцапани с пръст. Той просто стоеше и ги наблюдаваше, наклонил леко глава на една страна.
— Отче? — каза Рик.
Ортега долови тревогата в гласа му. Спря и се обърна назад. Тогава всички видяха прегърбения мъж, застанал неподвижно като статуя.
Първата мисъл, която хрумна на Ортега, беше, че това е някой от работниците на Кейд, който току-що се е измъкнал от развалините. Той пристъпи към него.
— Добре ли си?