Рик видя автомобилните части, пръснати наоколо. Нямаше време да преценява дали да бяга или не, защото само след секунди Зарра щеше да бъде в обсега на бодливата опашка. Вдигна един изкривен капак на джанта и го запрати, но докато той летеше към главата на чудовището, опашката замахна бавно, почти мързеливо и перна металното парче настрани.
Сега Рик привлече цялото внимание на съществото върху себе си и докато то се промъкваше към него, той вдигна една врата от кола и я сложи пред себе си като щит.
— Бягай! — изкрещя на Зарра, който трескаво започна да пълзи на четири крака. — Давай!
Опашката замахна към Рик. Той се опита да отскочи от пътя й, но онова удари импровизирания му щит и от него се разхвърчаха искри. Ударът го вдигна от земята и го отхвърли назад. Рик падна по гръб, стиснал здраво вратата, която лежеше върху него. Докато се опитваше да се изправи, с бучаща от сътресението глава, чудовището приведено приближи и отново замахна с опашка.
Този път то изтръгна вратата от него и я запрати във въздуха. Рик се извъртя и побърза към едно небоядисано купе на ягуар-лимузина без врати и прозорци, кацнало върху купчина метал на два метра от него. Хвърли се в колата и чу тракането на опашката точно зад гърба си. Дръпна краката си секунда преди топката с шипове да тресне странично ягуара, който потрепера и издрънча като погребална камбана. Излезе пълзешком през другата врата, изправи се и побягна.
Не знаеше къде беше Зарра, нито пък накъде отива — дали навън от двора или към вътрешността му. Надвисналите пластове черен дим го обгърнаха и само тук-там в мрака проблясваха колебливи огньове. От всички страни се издигаха купчини от отделни части, купета или цели БМВ-та, мерцедеси, корвети и други скъпи возила, очакващи някаква трансформация. Мястото беше като лабиринт със стени от метал и Рик не знаеше накъде да бяга. Погледна през рамо. Не видя онова зад себе си, но това не означаваше, че то не беше там. Продължи да бяга. Дробовете му се напрягаха от липсата на кислород в дима, който вдишваше. След миг разбра, че пътят му е преграден от стръмен хребет метални отпадъци. Обърна се и побягна покрай една срутена постройка. Сред тухлите лежеше проснат мъртвец със синя риза.
Рик спря задъхан в подножието на планина от сплескани шасита и се опита да се ориентира. Никога не беше идвал тук, димът смъдеше в очите му, не можеше да мисли нормално. Това, което се случи с отец Ортега, изглеждаше нередно — като халюцинация след превишена доза марихуана. Целият се тресеше. Не можеше да контролира тялото си. Трябваше отново да хукне, но се страхуваше от онова, което вероятно го дебнеше сред мъглата на дима. Мушна ръка в джоба с Божия гняв.
Преди пръстите му да стиснат автоматичното ножче, нещо тъмно се спусна върху му като примка и се стегна около гърлото му.
Разбра какво е, защото чу тракането на сегментите на опашката. Чудовището беше над него, седнало на една от сплесканите коли. Сърцето му спря за миг, почувства как кръвта и напуска лицето му и то замръзва. После краката му се озоваха във въздуха, почти се задушаваше и започна да се мята, докато една ръка не го хвана за косата.
— Малкото момиченце. — Страховитият съскащ глас се чу точно зад ухото му. — Обясни.
— Не… Не… знам. Кълна се… — Краката му бяха на педя от земята. Не знаеше нищо за приемник или малко момиченце. Чувстваше, че механизмите в мозъка му започваха да пушат и буксуват.
Опашката се стегна. Рик стисна очи.
Минаха може би пет секунди. За него бяха цяла вечност, която никога нямаше да забрави. После гласът каза:
— Имам съобщение за онзи на име Ед Ванс. Искам да се срещна с него. Той знае къде. Предай му.
Опашката се отпусна — щрак-щрак-щрак — и Рик падна на колене.
Отначало само лежеше, свит на кълбо, и чакаше опашката да му смачка главата. Не можеше да се движи, да мисли или да вика за помощ. Постепенно осъзна, че онова нещо смяташе да го остави жив. Изпълзя настрани, все още очаквайки всеки момент някой удар да се стовари върху него. Накрая се помъчи да седне. Усещаше, че онова го наблюдава от високото си място и не смееше да се обърне и да го погледне. Имаше чувството, че мазната кокалеста опашка е оставила отпечатъци върху шията му и искаше да остърже кожата си до кръв.
Рик почти се затича, но се опасяваше, че краката му бяха твърде слаби и ще падне по лице. Започна да ходи, като се мъчеше да следва пътя, по който беше дошъл. Димът се разтваряше пред него и се затваряше зад гърба му. Смътно съзнаваше, че върви напосоки, но не можеше да се отърси от ужаса при спомена за това как чудовището беше убило отец Ортега и беше преследвало самия него.