— Ти си детето на господин Хамънд. Как така се скиташ тук сама?
Вниманието й все още беше съсредоточено върху котето.
— Хубаво — каза тя.
Беше разбрала, че е по-младата форма на живот и принадлежеше на съществото, което стоеше недалеч от тях и чакаше. За човешките същества тя също представляваше млада форма от женски род. Погали го нежно.
— Това коте е крехка конструкция.
— А?
— Крехка — повтори тя и вдигна очи към него. — Терминът не е ли правилен?
Коди не отговори веднага. Не можеше. Беше си глътнал езика. Много, много странно, помисли си той и предпазливо отговори:
— Котетата са по-издръжливи, отколкото изглеждат.
— Също и дъщерите — каза Дофин преди всичко на себе си.
Тя внимателно се наведе и остави котето на земята, на същото място, където го беше намерила. По-възрастното четириного моментално го вдигна отзад за шията и го отнесе с големи скокове зад ъгъла на къщата.
— Ъ-ъ-ъ… как се казваш? — Сърцето на Коди отново беше започнало да бие силно, а струйка пот се стичаше по средата на гърба му. Под мишниците му се появиха мокри полукръгове. Нощта беше гореща и задушна. — Санди, нали?
— Дофин. — Тя го гледаше, без да трепне.
— Мисля, че съм готов за лудницата. — Прокара ръка през косата си. Може би му бяха нанесли по-тежки удари, отколкото предполагаше, и му бяха разхлопали дъските. — Ти си момиченцето на господин Хамънд, нали?
Тя обмисляше точния отговор. Това същество имаше странни оцветявания на „характерните черти“, но забеляза, че гневът му беше отстъпил пред смайването. Разбра, че за него беше толкова извънземна, колкото и той за нея. Какво беше това странно продължение, увиснало от чашката за слушане, наречена „ухо“? Защо едната зрителна орбита беше по-малка от другата? И какво беше онова вече притихнало чудовище, което беше изскочило от мрака и с рев я беше връхлетяло? Загадки, загадки. Въпреки всичко тя чувстваше, че съществото не беше ужасено, както другите в мястото за ритуали, откъдето беше избягала.
— Избрах да… — Какъв беше точният превод? — Да се облека в тази дъщеря.
И тя вдигна ръце, сякаш показваше прекрасна нова рокля.
— Да се облечеш. Ъ-хъ.
Коди кимна. Едното му око беше широко отворено, а другото трепкаше. Човече, ти наистина си превъртял, каза си той. Това пред него приличаше на детето на господин Хамънд, но повече от ясно беше, че не използва детски думи. Освен ако тя не беше откачената, в което вече не се съмняваше. Поне единият от тях трябваше да е.
— Защо не си вкъщи? Не бива да се разхождаш сама, особено когато онова нещо стои ей там.
— Да. Големият черньо — каза тя.
— Точно така. — Последва още по-забавено кимане. — Искаш ли да те заведа у дома?
— О! — Беше като бързо вдишване. — О, стига да можеш — прошепна тя и вдигна очи към небето. Тъмнината заличаваше всички ориентири.
— Живееш на улица „Селесте“ — напомни й Коди. Посочи й ветеринарния кабинет през две пресечки от тях. — Ей там.
— Моят дом. Моят дом. — Дофин протегна длани към небето. — Моят дом е много далеч оттук и не мога да видя пътя дотам.
Тялото на приемницата й трепереше. Почувства топлина зад собствените си „характерни черти“. Беше нещо като от повишаване притока на онази жизненоважна течност през чудноватата мрежа от артерии, повече от биенето на онази мускул-помпа. Беше по-дълбоко — копнеж, който гореше в центъра на нейното същество. Този копнеж извика спомените й за дома. Те се появяваха на нейния език, но се преработваха от човешкия мозък и излизаха в човешка реч.
— Виждам приливите. Чувствам ги — издигат се и спадат. Чувствам живот в приливите. Чувствам се цяла.
Коди видя, че тялото й започна да прави вълнообразни движения, сякаш в ритъма на теченията на някакъв призрачен океан.
— Има големи градове и спокойни горички. Приливи заливат планини, долини и градини, където всеки труд е любов. Чувствам ги, те ме галят, дори тук. Викат ме у дома.
Движенията на тялото й внезапно секнаха. Тя се вгледа в ръцете си, в ужасяващите израстъци от чуждоземна плът, и спомените избягаха, уплашени от ужасната действителност.
— Не — каза тя. — Не. Такъв БЕШЕ моят свят. Но вече не е. Сега приливите носят болка, а градините лежат в руини. Вече няма песни. Вече няма спокойствие и моят свят страда в сянката на омразата. ОНАЗИ сянка.