Дофин посочи към пирамидата и Коди видя пръстите й свити като нокти на граблива птица. Ръката й трепереше и затвори очи, неспособна да издържа на виденията зад тях. Когато ги отвори отново, бяха замъглени и пареха. Около тях беше мокро и тя пипна бузата си, за да изследва този нов недостатък.
Някаква капка се стече по „характерните й черти“ чак до ъгъла на устата. В нея вкуси приливите на своя свят.
— Ти няма да победиш — прошепна тя, втренчена в пирамидата. Коди усети, че нещо в него се свива. Очите й горяха така, че той се уплаши да не би да избухне в пламъци, ако се насочат към него. — Няма да ти позволя да победиш.
Коди не беше помръднал. Отначало беше сигурен, че или той, или малкото момиченце бяха скочили с главата напред в Голямата огнена пустош, но сега… сега не беше съвсем сигурен. Черната пирамида сигурно имаше пилот или някакъв екипаж. Може би това дете беше един от тях и се беше направил така, че да прилича на дъщерята на господин Хамънд. През тази знойна, влудяваща нощ, изглежда, всичко бе възможно. Той избръщолеви един въпрос, който по всяко друго време щеше да му подпечата документите за постоянно пребиваване в Голямата огнена пустош:
— Ти не си… тукашна, нали? Искам да кажа… не… като… от тази ПЛАНЕТА?
Тя примижа, за да отстрани остатъците от горещата влага и плавно извърна глава към него.
— Не. Не съм.
— Ау-у!
В гърлото му заседна бучка, голяма като баскетболна топка. Не знаеше какво още да каже. Сега вече разбра защо тя скиташе наоколо и не знаеше какво беше котето. Но защо едно същество, което беше толкова внимателно с котето, би унищожило хеликоптера? Ако това беше извънземно от пирамидата, какво беше онова, което дълбаеше под улиците?
— Това твое ли е? — посочи пирамидата той.
— Не. То принадлежи на… Стингър.
Коди повтори името.
— Това да не е… като… капитан или нещо такова?
Тя не го разбра и каза:
— Стингър е… — Поколеба се. Паметта й прерови томовете на енциклопедия „Британика“ и речника. След няколко секунди намери фраза, която съответстваше по-точно според земния език. — Ловец на престъпници, за които е обявена награда.
— И кого преследва?
— Мен.
Това беше прекалено. Възприемчивостта на Коди си имаше граници. Да срещнеш малко момиченце от космоса насред улица „Бразос“ беше повече от странно, но галактически ловец на престъпници в черна пирамида беше твърде много за човешкия мозък. Долови движение с крайчеца на окото си, погледна нататък и видя две котки да душат около клюмналите храсти в двора на госпожа Стеленберг. На стълбите на верандата стоеше още една котка, която виеше отчаяно. От храстите изприпкаха котенца и взеха да си гонят опашките. Минаваше един часът през нощта. Защо котките на госпожа Стеленберг бяха навън?
Той отиде до хондата и изви фара така, че да свети към къщата на Котешката царица. Външната врата беше широко отворена. Котката на стълбите изви гръб и засъска срещу светлината на фара.
— Госпожо Стеленберг! — извика Коди. — Добре ли сте!
Около фара се виеха кълба дим.
— Госпожо Стеленберг! — отново опита той, но отново не получи отговор.
Коди чакаше. Отворената врата едновременно го викаше и отблъскваше. Ами ако беше паднала в тъмното и беше изгубила съзнание? Ами ако си беше счупила крак или дори врата? Не беше светец, но не можеше да се преструва, че не го е грижа за другите. Отиде до началото на стълбите.
— Госпожо Стеленберг! Аз съм Коди Локет!
Никакъв отговор. Котката на стълбите нервно изсъска и се стрелна край краката му към храстите.
Тръгна. Беше изкачил две стъпала, когато усети, че някой го подръпва за лакътя.
— Внимавай, Коди Локет — предупреди Дофин, застанала до него. Стингър беше минал оттук и тя усещаше вонята му във въздуха.
— Да. — Нямаше нужда да му го повтаря. Той продължи нагоре и спря пред тъмния правоъгълник на вратата. — Госпожо Стеленберг! — извика към вътрешността на къщата. — Добре ли сте?
Тишина. Ако Котешката царица беше там вътре, то тя не можеше да отговори. Коди си пое дълбоко въздух и прекрачи прага.
Кракът му така и не намери пода. Той се преметна през глава, пропадайки в мрака. Възпиращата го ръка на Дофин закъсня само с половин секунда. Коди нададе вик на ужас. Мина му през ум, че предната стая на Котешката царица нямаше под и той щеше да продължи да пада надолу и накрай да връхлети през покрива направо в ада.