— Боже мой — прошепна той и изпусна ножа.
Безокото лице се обърна по посока на звука. Тялото на този получовек-полунасекомо се спусна към него. Ръцете го хванаха отстрани и забиха назъбените си нокти в плътта му. Опашката се отдръпна и изви като величествена дъга. Ной се вгледа в нея с ясното съзнание, че вижда собствената си смърт. Сети се за прободените с игли скорпиони от колекцията си. „Отмъщението е мое, каза Господ“ — помисли си той и се изсмя задавено.
Опашката се стрелна напред със скоростта на машинно бутало и кълбото от шипове пръсна черепа на Ной Туайли на хиляди парченца. После опашката започна да плющи напред-назад, правейки бързи свирепи дъги, и след миг тръпнещата маса, хваната между ръцете на извънземното, вече не напомняше нищо човешко. Опашката не спря, докато не изчезна всякакво движение, и накрая ръцете запратиха останките в стената като торба боклук.
Водено от миризмата на дирите си, сляпото чудовище овърша всичко по обратния си път към разбитото стълбище, където скочи в мрака на зейналата яма.
37. Клубът на Боб Уайър
— Напълни ги отново, Джеки! — Кърт Локет удари с юмрук по бара. Барманът, набит мъж със сива брада на име Джек Блеър, го изгледа от другия край на бара, където говореше с Харлан Нъджънт и Пийт Грифин. Светлината от керосинените фенери се отразяваше в кръглите стъкла на очилата му, над които се виеха рошави като гъсеници вежди.
— Изпразни почти половин бутилка, Кърт — изръмжа като булдозер Джек. — Май е време да си вдигаш палатката.
— Де да можех! — отвърна Кърт. — Де да можех да я вдигна и да изчезна от тази дупка, хич нямаше да се обърна назад. — Той отново удари с юмрук по бара. — Хайде, Джеки! Не бързай да отрежеш стария си приятел!
Джек го изгледа гневно. Знаеше как се държи Кърт, след като изкърка повече от половин бутилка. На една от масите Чал Маккъчинс и Бърл Ний пушеха и говореха, а други бяха дошли, пили и заминали. Общото между всички в Клуба на Боб Уайър беше, че нямаха къде другаде да отидат, нямаха съпруги, които да ги чакат, нямаше какво да правят, освен да убият малко време, пиейки в един без петнайсет през нощта. Джек не се интересуваше особено от Кърт Локет, но онзи беше редовен клиент. Отиде в другия край на бара, отвори полупразната бутилка „Кентъки Джент“ — най-евтината марка в заведението — и му напълни още една чаша. Тъкмо когато Джек вдигаше бутилката, Кърт я стисна здраво за гърлото.
— Много съм жаден. Ама много, много съм жаден.
— Задръж я тогава — каза Джек и отстъпи пред неизбежното.
— Да бе, видях го — продължаваше разказа си Пийт Грифин. Той беше жилав каубой със сини очи, хлътнали в сбръчканото му загоряло лице. — Проклетото нещо е блокирало шосето на седем-осем километра северно оттук — каза и отпи от бутилката хладка бира. — Тъкмо смятах да натисна газта и да се опитам да прекарам Старата Бетси през него, когато видях и други неща.
Той поспря, за да отпие отново. Старата Бетси беше едни червен, прояден от ръжда пикап, паркиран отпред на песъчливия паркинг.
— Какво видя? — подкани го да продължи Джек.
— Умрели неща. Излязох и погледнах по-отблизо. Имаше изгорели зайци и две умрели кучета точно там, където онова нещо влиза в земята. Можеш да виждаш през него, не изглежда по-здраво от паяжина, но… ами и на другата страна видях нещо. Изглежда, било е камион. Още пушеше. Затова влязох в Старата Бетси и реших да духна насам.
— Аз пък казвам, че не е възможно таквоз нещо — препираше се Харлан. Речта му беше провлачена след четирите изпити коктейла от бира с уиски. — Не мой таквоз нещо да е толкоз здраво.
— Така е, бога ми! Не съм си изгубил очите все още. Онова е здраво като стена и освен това е изгорило животните.
Кърт се изсмя дрезгаво.
— Грифин, ти си луд за връзване. Не може да се вижда през твърда стена. Аз съм тъп като галош, но дори и АЗ го знам.
— Тогава ти карай дотам и се опитай да минеш през нея. — Лицето на Пийт беше пламнало от негодувание. — Аз ще карам след теб и после ще ти смета тленните останки, макар че едва ли твойто момче ще ги поиска.
— Ъ-хъ — изкикоти се Харлан. — Шъ ти съберем прахта в шише от уиски, Кърт. Така шъ почиваш в мир.
— Да почива нафиркан е по-вероятно — каза Джек. — Кърт, защо не си отидеш у дома? Не те ли е грижа за момчето ти?