— Коди може и сам да се грижи за себе си. Винаги го е правил.
Той гаврътна от уискито. Вече беше добре. Нервите му се успокоиха, но се потеше прекалено много, за да се напие. Клубът на Боб Уайър беше ужасно задушен без ток, който да задвижва вентилаторите. Ризата беше залепнала на гърба му.
— Той няма нужда от мен и можеш да бъдеш сигурен, че и аз нямам нужда от него.
— Ако имах семейство, щях да бъда при него в момент като този. — Джек извади по навик един парцал и изчисти тезгяха. Живееше сам във фургон зад клуба и държеше заведението отворено след спирането на тока, защото и без това не би могъл да заспи. — Според мен е редно бащата да бъде с момчето си.
— Ъ-хъ, и съпругата трябва да си е при съпруга — озъби се Кърт. Беше се изпуснал несъзнателно. Другите се втренчиха в него, но той вдигна рамене и отпи от бутилката. — Оставете тая работа. Коди вече не е дете.
— И въпреки това не е редно — продължи Джек, без да престава да търка с парцала. — Не и в присъствието на онзи проклет негодник отвъд реката.
— Чух, че в града имало някакъв полковник от военновъздушните сили — каза Хал Маккъчинс. — Бил в сваления хеликоптер, но се отървал. Онова копеле изхвръкнало от пирамидата и ги свалило, сякаш били направени от хартия.
— Това нещо е космически кораб. — Бърл Кийн, чието шкембе се тресеше над ръба на масата, се пресегна да си вземе шепа фъстъци от една купичка. — Така се говори. Дошъл бил от Марс.
— На Марс няма никой — спря да чисти Джек. — Учените са го доказали. Не, това нещо е дошло отнякъде много-много далеч.
— Учените нищо не знаят — парира го Бърл, дъвчейки фъстъци. — Ами те дори не вярват, че е имало Райска градина.
— На Марс има само скали. Направили са снимки и само това се вижда на тях.
Кърт се намръщи и отново надигна бутилката. Все едно му беше дали черната пирамида беше довела нашественици от Марс или котешки хора от Плутон. Стига да го оставеха на мира, хич не го беше грижа. Той слушаше, докато Джек и Бърл продължаваха да спорят за Марс, но мислите му бяха заети с Коди. Може би трябваше да разбере дали момчето беше добре. Може би беше пълен глупак да седи тук и да смята, че Коди може да се оправи във всякакво положение. Не, реши той в следващата секунда, Коди бе по-добре сам. Понякога беше голям идиот, но беше кораво момче и се оправяше. Освен това сигурно беше горе в блока с бандата си. Те всички се мъкнеха заедно и се грижеха един за друг. Тогава за какво да се притеснява?
От друга страна, грубото отношение беше добро за Коди. То правеше от момчето мъж. Затова Кърт го беше отгледал с бой и терор. Така Коди щеше да е по-силен.
Да-а — мислеше си Кърт. Кокалчетата на ръцете му побеляха от стискане на бутилката. — Силен също като баща си.
Не си спомняше кога за последен път бе разговарял с Коди, без да побеснее. Вероятно защото не знам как да го направя — помисли си той. Но момчето беше толкова диво и твърдоглаво, че никой не можеше да му повлияе. Коди следваше свой собствен път, независимо дали правилен или не. Понякога на Кърт му се струваше, че вижда Трежър в негово лице и сърцето го заболяваше.
Нямаше смисъл да си мисли тези неща. Нищо хубаво не се получаваше и само го заболяваше главата. Погледна кехлибарената течност и се усмихна, сякаш виждаше стар приятел. Но в погледа му се четеше тъга, защото пълните бутилки винаги се изпразваха.
— Може би имат пещери — говореше Бърл Кийн. — Под Марс. Може просто да са били влезли в тях, когато са правили снимките.
Кърт тъкмо смяташе да му каже да престане да се препира за глупости, когато чу, че бутилките на рафтовете зад бара иззвънтяха една в друга. Не беше много силно и нито Джек, нито Бърл спряха да дърдорят. Но Кърт ги чу съвсем ясно, а след няколко секунди звънтенето се повтори. Сложи своята бутилка на бара и забеляза, че повърхността на питието трепти.
— Джек! — каза той, но Блеър не му обърна внимание. — Хей, Джек! — извика Кърт по-високо.
Джек го погледна отегчено. Беше му писнало от Кърт Локет.
— Какво има?
— Мисля, че има…
Подът на заведението изведнъж се издигна. Дъските изскърцаха и се счупиха. Двете маси за билярд подскочиха на една-две педи от земята и топките се разхвърчаха наоколо. Бутилките и чашите зад бара изпопадаха от рафтовете. Джек загуби равновесие и падна, а високата табуретка на Кърт се катурна и той се озова по гръб на пода. Усещаше под себе си как нещо подпираше и надигаше дъските, сякаш се намираше върху плешките на див кон.