Движението отдолу позатихна и накрая спря. Кърт замаяно седна и на светлината от фенера видя нещо ужасно — последните капки от уискито му се изливаха от обърнатата бутилка.
Харлан и Пийт също бяха на пода, а Бърл кашляше и от устата му изскачаха фъстъци. Харлан се изправи и извика:
— К’во ни връйлетя?
Последва силен шум като от удар на тежък ковашки чук в дърво. Кърт чу грозното скърцане на избитите пирони.
— Ей там! — посочи той и всички го видяха — на около три метра встрани една дъска стърчеше от пода. От следващия удар тя отхвръкна и се удари в тавана, а Кърт зърна някаква тънка човешка ръка да се подава от пролуката. Още една дъска беше избита, след което пръстите стиснаха края на трета дъска и я откъртиха надолу. Сега вече зейна достатъчно голяма дупка, през която да изпълзи човек, и след още три секунди от нея наистина започна да се подава някаква фигура.
— Господи и Света Богородице! — прошепна Джек, изправяйки се зад бара. Брадата му беше пълна със стърготини.
Фигурата провря глава и рамене, после постепенно се измъкна до хълбок. Накрая се показаха голи бедра и фигурата се изправи на крака.
Беше стройно и хубавко русо момиче, вероятно на около шестнайсет години, само по дантелен сутиен и розови бикини, на които беше избродирано „Петък“. Тя се изпъна в пълен ръст и ребрата се очертаха под тънката й кожа. Мократа и коса блестеше на светлината на лампата. Лицето й беше така спокойно, сякаш всяка вечер се появяваше в разни барове по този начин, а студеният й поглед внимателно се спираше от човек на човек.
— Аз съм мъртъв — изпъшка Бърл. — Трябва да съм умрял.
Кърт се опита да се изправи, но краката му не бяха готови. Познаваше я. Името й беше Лори Рейни и работеше следобед в книжарница „Книжният замък“. Понеже беше близо до фурната, понякога идваше да си вземе понички с желе от грозде. Беше симпатична и той обичаше да я гледа как дъвче. Опита се отново да се изправи и този път успя.
Тя проговори:
— Сички шъ ми кажете за малкото момиченце.
Имаше плътен глас с тексаски акцент и хъхрещи метални оттенъци. Кожата й блестеше, сякаш беше намазана с мас.
— Сички шъ ми кажете ВЕДНАГА.
Никой от мъжете не продума и никой не помръдна. Лори Рейни се огледа. Главата й се извиваше бавно, сякаш шията и гръбнакът й бяха свързани със зъбни колела.
— Малкото момиченце — слисано повтори Джек. — Какво малко момиченце?
— Онова, което е Приемникът. — Очите й го намериха и Джек имаше чувството, че е надникнал в гнездо на змии. Вътре се плъзгаха разни неща, които нямаше намерение да опознава. — Сички шъ ми кажете или шъ стана лоша.
— Лори… — Мозъкът на Кърт запъваше като развален двигател. — Кво правеше под ПОДА?
— Лори. — Главата на момичето се наклони към него. — Това ли е името на Приемника?
— Не. Това е ТВОЕТО име. Господи, нима не си знаеш името?
Момичето не отговори. То примижа бавно и обработи информацията, а после сърдито стисна устни.
— В този случай не може да се комуникира.
Обърна се наляво, направи около три крачки до най-близката маса за билярд и я подхвана за ръба. С бързо движение я тласна напред и масата се вдигна, сякаш беше лека като перце, излетя през витрината и падна на паркинга отпред, като обсипа със стъкло буика на Кърт и пикапа на Пийт Грифин.
Тя нарочно отиде до втората маса, сви юмрук и проби с удар зеления филц. После подхвана масата за единия край и я запрати през стаята върху две машини с електронни игри. Мъжете можеха само да зяпат глупаво с отворени усти, а Джек Блеър едва не припадна, защото знаеше, че бяха нужни поне трима мъже, за да се преместят тези маси за билярд.
Главата на момичето се завъртя бавно да огледа разрушението. Ръката й не беше наранена и тя дори не се задъхваше като се обърна към тях:
— Сега хубавичко шъ си поговорим.
Бърл Кийн изквича като ударено куче и се запрепъва на четири крака към вратата, но беше твърде бавен. Момичето скочи напред и го настигна тъкмо като посягаше към бравата. Хвана го за китката и рязко я завъртя. Костите изпукаха и нащърбените им краища пробиха плътта на лакътя му. Бърл изпищя, все още мятайки се да достигне вратата, но то дръпна силно счупената му ръка и му нанесе удар през лицето с ръба на свободната си длан. Носът на Бърл се пръсна и зъбите отидоха в гърлото му. Той се строполи на колене, а кръвта бликна по обезобразеното му лице.