— Тези като нас живеят отвъд реката — каза Зарра. — Ето там отиваме.
Той тръгна към вратата, но спря на прага, щом разбра, че Рик не го последва.
— Хайде, човече!
Рик не отместваше лъча от лицето на малкото момиче. Тя го гледаше втренчено и очакваше отговора му. Коди Локет не означаваше нищо за него, но все пак… май всички еднакво бяха загазили и виолетовата небесна решетка беше затворила в клетка както ренегатите, така и кроталите.
— Моля те — каза Дофин умолително.
Рик въздъхна и сведе дулото на пистолета.
— Ти се върни в църквата и кажи на Палома, че съм добре — обърна се той към Зарра.
— Ти си превъртял! Локет не би си мръднал пръста за теб!
— Може и да си прав, но аз не съм Локет. Върви, вземи колата. Ще се прибера, когато мога.
Зарра се опита да протестира отново, но знаеше, че веднъж щом реши нещо, Рик не може да бъде разубеден.
— Дяволски глупаво! — измърмори Зарра под носа си, а после извика: — И си отваряй очите! Запомни ли?
— Запомних! — отвърна Рик.
Зарра се качи в мерцедеса на Кейд и подкара към моста.
Когато колата изчезна и вече нямаше връщане назад, Рик се обърна към Дофин:
— Добре. Води ме при него.
39. Шосе №67
Съществото блъскаше върху покрива на буика като върху наковалня. Металът над главата на Кърт Локет се назъби и хлътна като смачкана бирена кутия. Колата се тресеше и всеки момент щеше да стане неуправляема. Стрелката на спидометъра трептеше зад червената чертичка на стоте.
Кърт пищеше: „Махай се!“ и завиваше рязко ту наляво, ту надясно. Буикът изрева на един завой, изскочи от пътя и вдигна облаци прах и чакъл. Когато качи отново гумите на шосето, видя на светлината на фаровете нещо пред себе си. Някакъв пикап се движеше с трийсетина километра в час. В каросерията му бяха натоварени матрак и стари мебели, а едно тъмнокосо мексиканче се беше настанило най-отгоре върху купчина щайги. Очите на детето се бяха разширили от ужас, но Кърт овладя волана и буикът мина на косъм край пикапа и го остави сред вихрушка от прах.
Пътят криволичеше между големи червени камъни, високи колкото къщи. Въпреки пронизителния вой на мотора, Кърт чуваше как пръстите с метални нокти усърдно се трудеха и откъртваха покрива. Изскочиха още винтове, а юмрукът не преставаше да блъска отгоре. Кърт отново започна да върти рязко волана наляво и надясно, но чудовището се беше вкопчило здраво като кърлеж.
Покривът се откърти откъм предното стъкло и по него се появиха нови пукнатини. Ръката на онова се пресегна и опипа слепешката за него, но той залегна на седалката, преди да е успяло да го сграбчи за косата. Колата зави надясно, излезе от пътя и заподскача по стърнището. Главата на Кърт се блъскаше в издутините на покрива. Изведнъж съществото се изпусна и се плъзна по задното стъкло, дерейки с металните си нокти в напразни опити да се задържи за нещо. Кърт видя в огледалото как то се плъзна по багажника и червеният отблясък на задните светлини се отрази върху полуобезобразеното-полукрасиво лице. То изчезна зад издутата част на багажника и Кърт подскочи от радост.
— Върви по дяволите! — извика дрезгаво и изви колата отново на шосето. — И друг път да не се закачаш с каубой.
Шосе №67 продължаваше по съвсем права линия към пустинята. В далечината, на около три километра, виолетовата решетка се забиваше в земята по продължение на целия хоризонт. Тя блокираше шосето, а отвъд нея се виждаше море от сини и червени светлини — коли на щатската полиция.
„Не мой таквоз нещо да е толкоз здраво — спомни си думите на Харлан. — Не е възможно.“
Кърт погледна спидометъра. Сто и петнайсет. Мога да я пробия — каза си. Сякаш е направена от стъкло. А ако не мога… е, няма никога да разбера, нали?
Ръцете му стиснаха волана, за да удържат тресящата се кола. Кърт не отпускаше педала на газта и усещаше как горещината от мотора струи през стените на парното в краката му.
И тогава нещо избумтя глухо като бомба и изпод капака започна да излиза пара. От ауспуха излизаше черен дим. Буикът направи засечка и в мотора нещо започна да дрънчи като китайски гонгове. С колата е свършено — помисли си Кърт. Нещо се бе счупило. Спидометърът веднага започна да пада — сто… деветдесет и пет… деветдесет…
Решетката обаче се приближаваше застрашително бързо. „Ще се справя — реши той. — Разбира се, мога да се мушна през това чудо, защото «не мой таквоз нещо да е толкоз здраво»…“