— Не — каза най-сетне. — Не искам това.
Кърт погледна към офицерите от военновъздушните сили. Бъкнър все още държеше високо дъската и Кърт му направи знак „Окей“ с ръка.
— Много ще ти бъда благодарен, ако ме закараш до града — каза той на мексиканеца. — Никой няма да се измъкне по това шосе тази нощ.
— Si. — Мъжът остана за миг, неспособен да вземе решение, после отиде да каже на жена си, че в края на краищата нямаше да заминат за Одеса.
Кърт отиде до мястото, където изгорялото същество се беше заровило в пясъка. Все още не беше помръднало. Той събра слюнка и се изплю. Тя започна да цвърчи веднага щом попадна на краката на онова нещо. Кърт се оттегли заднишком и се качи в каросерията на камионетката. Намести се между щайгите и една бамбукова маса. Малкото момче с големи и черни като маслини очи седеше с кръстосани крака от другата страна и го изучаваше внимателно. В една клетка писукаха и се щураха уплашено четири пилета, а камионетката се разтресе, сякаш всеки миг щеше да рухне. Мексиканецът беше включил на задна и се отдръпваше от решетката. После направи завой и се насочи към Пъкъл. Кърт наблюдаваше светлините на военните прожектори, докато един завой не ги скри от погледа му. После отпусна брадичка върху ожулените си колене и се опита да не мисли за Клуба на Боб Уайър, където петима мъже лежаха мъртви и осакатени. Беше невъзможно. Изведнъж се разтрепера целият и очите му се напълниха със сълзи. Усети, че се разпада на парчета. Трябва да намеря Коди. Трябва да намеря момчето си.
Нещо го дърпаше за маншета на панталона. Малкото момче се беше спуснало долу при него и му говореше:
— Ще се оправи, господин. Ще се оправи.
Детето бръкна в джоба на мръсните си джинси и извади полупразно пакетче ментови „Животворни бонбони“. Предложи следващия на Кърт, а той видя закачалка за вратовръзки в ръката на своя син и сърцето му без малко да се пръсне.
Наведе глава, а момченцето извади един от „Животворните бонбони“ и го остави до него.
40. Дупката
Ръцете на Коди изтръпнаха. Всичката им кръв се бе оттекла и краката му тежаха като петдесеткилограмови торби цимент. Може би бяха минали десет минути, откак бе тръгнала Дофин, най-много петнайсет, но силите му бързо се изчерпваха. Можеше само да виси, да търпи потта да се стича по лицето му и да стиска със схванатите си пръсти тръбата.
— Няма ли кой да ми помогне? — извика момчето и веднага съжали.
Тръбата се залюля и нови буци пръст се затъркаляха отгоре. Тя ме изостави — помисли си той. — Няма да се върне. По дяволите, може би дори не разбра, че съм в беда. Не, не — поправи се, обзет от паника. — Отиде да търси помощ. Разбира се, ще се върне. Нямаше друг избор, освен да се държи, но от шока и липсата на кръв мускулите на ръцете и раменете му бяха безчувствени като измръзнали.
Изведнъж чу нещо, от което по гърба му полазиха тръпки.
Беше съвсем тих звук. Отначало помисли, че е от пръстта, която се свлича на дъното. Но колкото повече слушаше, толкова повече се уверяваше, че греши. Беше потаен влажен звук от пробиването на нещо.
Затаи дъх. Нещо се движеше в тъмнината отдолу.
— Локет! Долу ли си?
Викът така го стресна, че без малко да изпусне тръбата. Вдигна очи и различи някакъв силует, който бе надвесен над дупката.
— Да! Тук съм!
Светна фенерче и лъчът му обходи дупката.
— Човече, този път си хлътнал доста дълбоко, а?
Гласът имаше мексикански акцент. Познаваше този глас, чуваше подигравките му и насън, но попита:
— Кой е там?
— Рик Джурадо, su bien amigo — дойде саркастичният отговор. — Твоят добър приятел. Имаме въже. Хвани се.
— Кой е там е теб?
— Другият ти добър приятел — каза му Рик и Коди разбра кого имаше предвид.
Рик остави трийсет и осем калибровия пистолет на пода на верандата. Дофин посегна към него от чисто любопитство, но той каза:
— По-добре остави това на мира, че ще ти пробие огромна дупка.
Тя кимна и отдръпна ръката си. Рик се огледа къде да завърже въжето. Трябваше да се задоволи с парапета от ковано желязо, който обграждаше верандата.
— Въжето няма да бъде достатъчно дълго — каза Дофин, като премери на око разстоянието от мястото, където той правеше възел. — Няма да достигне около метър.
— Не можем да направим нищо. Ще трябва да се справим с това, което имаме.