Рик разви въжето и застана на прага.
— Въжето слиза! — извика той и го пусна в дупката.
Насочи фенерчето надолу и видя, че Дофин се беше оказала права. Краят на въжето се мяташе на около три стъпки над тръбата, която Локет стискаше.
Коди вдигна очи. Никога досега три стъпки не му се бяха стрували толкова огромно разстояние. Опита да се вдигне на мускули, но отново остра болка проряза натъртените му ребра, а тръбата се разлюля и заскърца.
— Не го стигам! — извика той.
Отново увисна, а ръцете го боляха така, сякаш щяха да се измъкнат от раменните стави. На светлината на фенерчето видя струйки сива слуз, които се стичаха по стените на дупката и капеха долу в мрака.
Рик знаеше какво трябва да се направи. Изпсува тихо и подаде фенерчето на Дофин.
— Дръж това. Насочвай лъча право в него. Разбра ли?
Тя кимна, а той стисна въжето и започна да се спуска надолу.
Стигна на педя от тръбата, но не искаше да стъпва на нея. Като я гледаше как се клати, разбираше, че още два-три килограма бяха достатъчни да я изкъртят от стената.
— Локет! Повече не мога да се приближа. Ще трябва да се протегнеш и да хванеш краката ми.
— Няма да стане, човече. Уморен съм. Не мога да го направя.
Успяваше само да виси, без да мърда. Ако само малко се залюлееше, хлъзгавите му длани щяха да му изневерят или пък тръбата щеше да се счупи.
— Не ми пробутвай тези глупости! Само се пресегни и хвани краката ми!
Подметките на обувките му бяха само на десетина-дванайсет сантиметра от пръстите на Коди. Той знаеше, че единственият начин да се измъкне оттук беше да направи онова, което му казваше кроталът. Силите му обаче се изцеждаха бързо и усилието му се струваше огромно. Мускулите на раменете му бяха като замръзнали буци месо, остра болка пронизваше ребрата му. Пресегни се — казваше си той. — Само се пресегни. Първо с едната ръка, после с другата. Започна, но волята му се пречупи като мокър картон. Пръстите му стиснаха силно тръбата и само от това леко движение тя изскърца и потрепера. Стомахът му се сви. Аз съм уплашен до смърт — помисли си той и каза:
— Не мога да го направя.
Бицепсите на Рик се издуха, готови да поемат шока от тялото на Локет.
— Хайде, жилав гринго! — подигра го той. — Да не почнеш да плачеш за мама?
Локет не отговори. Рик усети, че се беше отказал.
— Хей, на теб говоря! Отговори!
Минаха няколко секунди и тогава:
— Наведи се.
— Копеле такова, май трябва да те оставя тук, долу, и да забравя за теб.
— Може и да си прав.
Коди го чу отново: нещо се тътреше отдолу. Сърцето му биеше лудо и той се опита да направи ново усилие, но разумът му подсказа, че тръбата няма да издържи.
— Човече, дори сестра ми е по-смела от теб! А също и баба ми! — Подигравките може би ще го ядосат достатъчно, за да опита, мислеше си Рик. — Ако знаех, че си такова мекотело, отдавна да съм приключил с теб.
— Млъкни — дрезгаво каза Коди.
Той почти е свършил, помисли си Рик и каза първото нещо, което му дойде наум:
— Правилно съм обяснил на сестра ми, че не заслужаваш никакво внимание.
— А? Какво каза за сестра ти?
Това го беше съживило.
— Ами Миранда все ме пита за теб. Кой си и разни други работи. Смяташе, че те бива. Просто те бива.
— Тя ли каза това?
— Да-а. — Сметна го за необходима лъжа. — Хич не си въобразявай, човече. Тя май има нужда от очила.
— Хубава е — каза Коди. — Готино маце.
По всяко друго време тази оценка би предизвикала юмрук в зъбите. Сега обаче Рик възприемаше всичко като начин да откъсне Коди от тази тръба.
— Сестра ми ти харесва, нали?
— Да, мисля, че да.
— Ако искаш да я видиш отново, трябва да излезеш оттук. Единственото, което трябва да направиш, е да се протегнеш.
— Не мога, човече, изтощен съм.
— Тогава ще взема да се смъкна още малко. Ще стъпя на тръбата и тя вероятно ще се счупи на две. Или ще полетиш надолу, или ще се хванеш за мен, ясно ли е?
— Не. Чакай, човече. Не съм готов.
— Напротив, готов си — каза му Рик и увисна на въжето една педя по-надолу.
Първо сложи на тръбата десния си крак. Последва силно изскърцване. Тръбата се разтресе силно и започна да се прегъва навътре. Рик изкрещя:
— Хващай се!