Тъкмо щеше да се хвърли върху него, когато Коди пристъпи напред и заби ръка в лицето на Котешката царица. Ръката му имаше допълнителен метален пръст — дулото на трийсет и осем милиметровия пистолет, който беше вдигнал от верандата. Стреля от упор и част от челюстта на госпожа Стеленберг хлътна навътре. Вторият куршум се заби в едното око, третият отнесе кичур бяла коса заедно с месото и оголи не кост, а някаква възлеста сиво-синкава метална повърхност, която се гърчеше като торба, пълна със змии.
Устата се разтвори като паст, жилестият врат се издължи и главата се приближи, за да захапе оръжието на Коди. Той стреля в устата и наоколо се разхвърчаха сребърни игли, а в тила зейна дупка, от която се плисна сива течност. Една ръка замахна към него, но той успя да отстъпи навреме и тя профуча на косъм от коленете му. Рик се претърколи по пода на верандата и излезе извън обсега на чудовището. Дофин стоеше до Коди и държеше здраво фенерчето с две ръце.
Тялото на Котешката царица потръпна. Ръцете и краката й започнаха да се удължават с лек пукот. Под жълтеникавата кожа се подадоха черни люспи. Гръбнакът се приведе, изду се като гърбица и месото по продължение на гръбначния стълб се разцепи. Дофин сграбчи ръката на Коди и го задърпа назад, а от процепа се размята опашка и удари като чук по тавана на верандата. Сега крайниците на Котешката царица бяха мускулести пипала на насекомо, нашарени на ленти от кожести люспи. Гротескното тяло повдигна корем и се затътри напред, оставяйки слузести дири.
Коди насочи пистолета напред и стреля два пъти. Единият куршум улучи онова нещо право в лицето и го вдлъбна, отмятайки назад главата му. Вторият изби още игли и откачи напълно долната му челюст. И тогава Коди натисна спусъка и ударникът изщрака на празно.
Онова нещо размахваше ръце и се опитваше да хване лъча на фенерчето, сякаш беше нещо солидно. Опашката му свистеше яростно напред-назад. От размазаното и капещо лице беше оцеляло само едно око, което мърдаше в кухината си. Рик вече беше прескочил парапета на верандата, а Дофин и Коди слизаха заднишком по стълбите, за да излязат от обсега на опашката.
Съществото издаде силен съскащ звук — странна комбинация от човешки писък и бръмчене на насекомо, после отстъпи към прага и офейка в дупката. Тъмнината го погълна. Някъде дълбоко долу се чу тежкото тупване на тялото, а после бързо драскане, сякаш някой рак се заравяше отново в гнездото си.
— Отиде си — каза Дофин със свито гърло. — Стингър си отиде.
— Божичко! — изхриптя Коди. По лицето му се стичаше пот. Струваше му се, че ще припадне. — ТОВА ли беше Стингър?
— Творение на Стингър. Всички негови творения са Стингър.
Рик се отдалечи и се наведе над канавката. Стомахът му вреше, но не изхвърляше нищо.
— Добре ли си? — попита го Коди.
Рик изплю слюнката си, която имаше вкус на акумулаторна киселина.
— О, да — успя да каже той. — Виждам такива изчадия всеки ден, човече. А ти? — Изправи се, пое си въздух, напоен с вонята на горяща гума, и протегна ръка към Коди. — Пистолета. Дай го тук.
Коди му го подаде и Рик го зареди с куршуми от допълнителната кутийка, която извади от джоба си. Дофин насочи фенерчето към лицето си и продължи да гледа светлината докато очите й се замъглиха. Тогава махна с ръка през лъча.
— Това е фенерче — каза й Коди. — Работи с батерия като фара на мотора ми.
— Разбирам принципа. Преносим източник на ток, да?
— Точно така.
Тя кимна и отново насочи вниманието си към светлината на фенерчето. Вече беше свикнала с ярката луминесцентна светлина, но когато я видя за пръв път в къщата на Джеси, Том и Рей, светлината имаше учудващо грозни отсенки, които придаваха на лицата на хората кошмарни цветове. Тази ярка светлина се различаваше много от меката светлина в мястото за ритуали. Дофин постави пръсти близо до електрическата крушка и усети слаба топлина и боцкане — неща, на които човешките същества не обръщаха почти никакво внимание.
— Това прогони Стингър. Не оръжието с ударните капсули.
— Какво? — попита Коди.
— Този източник на ток прогони Стингър — повтори тя. — Фенерчето.