— Не съм казал, че знаем за кого говориш.
Настъпи тишина. Сивите устни на човешкото подобие мърдаха като гъсеници.
— Онова, което май не можете да разберете, е, че аз съм на страната на реда и закона. Моята задача е да намеря престъпника и да го върна в един максимално охраняван свят, от който избяга и на който трябва да изтърпи наказанието си. Вселила се в един от пазачите и откраднала кораба за отпадъците. Той обаче се развалил, променил курса си и бил всмукан от гравитационното поле тук. Сигурно преди катастрофата е излязла от приемника си и се е върнала в капсулата си. После е катапултирала. Това е цялата история.
— Не съвсем — каза Роудс безизразно. — Защо е престъпница?
— След като планетата й беше освободена, тя реши да не се подчинява на новите укази. Започна да подтиква народа си към съпротива, насилие и саботажи. Тя не е нищо друго освен едно диво животно.
— Освободена? — На Джеси тази дума не се хареса особено. — Освободена от какво?
— От прахосничество и глупост. Вижте, на нейния свят има едно естествено химическо вещество, което е дяволски отровно където и да било другаде. Но вие, хората, не знаете, че там, в космоса, непрекъснато се водят най-различни малки войни. Нарушават се съюзи, формират се нови, една група решава, че иска планетарна система, а друга рита срещу ръжена. Така е през цялото време. — Съществото сви рамене. — Е, да предположим, че някой реши да докопа тази отрова и започне да я пръска наоколо. Казвам ви, това чудо е СМЪРТОНОСНО. Разпространява се в пространството и би могло да бъде отвято дори в тази посока. То прониква през всякакви брони, разтваря костите и вътрешностите и ги превръща в каша. Ето защо освободихме планетата — за да се грижим това вещество да не попадне в арсеналите на някои сладури. Всичко вървеше добре, докато „тя“ не започна да вдига врява. Направи се на „революционер“ и всякакви там глупости. — Стингър започна да клати глава напред-назад, намръщен презрително. — А сега се опитва да се върне, за да забърка още повече неприятности. Може би иска да продаде тази отрова на онзи, който плати най-много.
Роудс не знаеше дали да повярва на всичко това.
— Защо не ни каза тези неща преди?
— Защото не знаех нищо за вас. Доколкото разбирах, вие й помагахте. Струваше ми се, че всеки предпочиташе по-скоро да се бие, отколкото да говори разумно. — Очите на Стингър се впиха в тези на Роудс. — Но аз съм великодушен тип и обичам да прощавам. Нека бъдем приятели. Окей?
Напълно в стила на Мак Кейд — помисли си Ванс. — Прикотква с щедра ръка и после разбива физиономията с юмрук. Той си възвърна гласа и каза:
— Полковник? Мъйслия, чи лъй.
Роудс видя как Стингър премигна, несхванал смисъла на изречението. Езиковите механизми започнаха да се въртят зад изкуственото лице, но забуксуваха в жаргона. „МИСЛЯ, ЧЕ ЛЪЖЕ“ — беше казал Ванс.
— Обясни — заповяда Стингър. Металическият глас отново звучеше съвсем делово.
— Трябва да поговорим за това. Другите и аз.
— Няма какво да говорите, човече. Или се спазаряваме, или не.
— Нужно ни е време.
Стингър не се помръдна, но кучешката глава се мяташе бясно. Минаха седем-осем секунди. Роудс усещаше как потта се стича под мишниците му.
— Мой човек, вие май си правите шегички с мозъка ми — каза съществото. — Опитвате се да ме прекарате.
То се приближи към Роудс и се навря в лицето му, преди той да успее да отстъпи. Гънистън вдигна четирийсет и пет милиметровия пистолет и взе главата на съществото на мушка, и Ванс вдигна пушката и постави пръст на спусъка.
— Слушай — изсъска Стингър. Той дишаше с имитацията на дробове, които тътнеха глухо като запалена някъде на километри от тях доменна пещ. Дъхът на Стингър излизаше право в лицето на Роудс и вонеше на гореща пластмаса и метал. Кучешките зъби заръфаха ризата му. — Играта беше до тук. Искам Приемника и капсулата.