— Добре. Заведи ни при нея — каза той на Коди и се качи в колата.
Коди сложи очилата и обърна мотоциклета в обратна посока.
В дъното на улица „Травис“, на паркинга пред жилищния блок, бяха паркирани безразборно една дузина коли и пикапи. Две от тях бяха стигнали до самата врата. Коди почака Том и Джеси да излязат от техния сивик и прокара мотоциклета си между колите, чак до вратата, покрита с лист сива ламарина. В нея бе направен процеп за гледане, както на всички врати на приземни етажи.
— Отвори, Боби! — извика той и чу щракането на многобройните резета.
Боби Клей Клемънс отвори тежката врата и пантите й изскърцаха като порта на средновековен замък. Коди даде газ и влезе вътре с мотоциклета, под ярката светлина на вграденото в стената луминесцентно осветление. Пусна стоянката и остави мотоциклета до стълбите, които водеха към втория етаж. Само след миг се появиха Джеси и Том с уинчестъра.
— Заключвай — каза Коди и Боби Клей бутна вратата и пусна и четирите резета.
Нито Джеси, нито Том бяха идвали в блока с апартаменти, построен от Уинтър Т. Престън. На първия етаж имаше дълъг коридор, от двете страни на който се виждаха много врати. Някои от тях бяха избити от пантите. По напуканите стени не беше останало неизписано местенце. Мястото вонеше на марихуана, застояла бира и старите миризми от семействата на миньорите — смесица от пот, сух въздух и прегоряла храна. За пръв път от повече от две години тук отекваха гласове не само на ренегати.
— Оттук.
Коди ги поведе по стълбището. Вторият етаж беше огледален образ на първия, само дето една стълба бе подпряна на капандурата за покрива. По коридора седяха хора — на земята или на голи матраци, измъкнати от някои апартаменти. Повечето бяха от Пъкъл. Имаше само седем-осем мексикански лица сред тях. Том и Джеси вървяха след Коди и прескачаха бежанците. Срещаха познати лица: Вик Чафин и жена му Арлийн, Дон Рингуълд и семейството му, Айда Слатъри, семейство Фрейзиър, Джим и Пола Клийвлънд и още много други. Апартаментите също бяха пълни, а няколко бебета ревяха в нестроен хор. Някои хора си говореха, но не бяха много. Повечето седяха вдървено или направо спяха в това положение. Беше леко задимено и жегата сред скупчените тела бе ужасна.
Коди ги заведе до една врата. На нея имаше плакат на Били Айдъл, над който с червен спрей беше написано: „Щаб“ и „Почукай първо!“. Коди наистина почука и вратата леко се открехна. Зад нея надникнаха зелените очи на Гнуси. Пролуката изчезна, чу се щракането на ключа и най-сетне те се озоваха вътре.
Това беше мястото, където отсядаше Коди, щом дойдеше тук. В първата стая имаше кушетка, диван със зацапана карирана дамаска и изскочил пълнеж на местата, нарязани с нож, надрана дървена маса със столове и малък смачкан хладилник, спасен от изхвърляне на боклука, за да поработи с последни издихания още няколко месеца. Подът беше покрит с избелял кафяв линолеум, който се подвиваше в ъглите, а по стените висяха плакати с мотоциклети и рокзвезди. Полуотвореният прозорец, през който нахлуваше задимен въздух, гледаше на юг. Малкото коридорче, което минаваше край разбитата баня, отвеждаше в някогашната спалня. Сега тя служеше за оръжеен склад на ренегатите и по стените й висяха месингови боксове и сачмени пушки.
Танка седеше на дивана с неизменния футболен шлем, но веднага скочи, щом видя господин Хамънд и жена му. Коди заключи отново, а Гнуси се отдръпна, за да могат Том и Джеси да видят кой стои до прозореца с лице към тях.
— Здравейте, Том и Джеси — каза Дофин с вяла усмивка.
Джеси беше като замяна. Това беше тялото на Стиви, лицето на Стиви, нейната усмивка с трапчинки. Дори гласът беше на Стиви, ако не обръщаше внимание на нежните полутонове, подобни на вятърни камбанки, разлюлени от бриза. Вътре в това тяло бяха сърцето, дробовете, вените и органите на Стиви. Всичко принадлежеше на Стиви, с изключение на едно незнайно местенце, където живееше Дофин. Джеси пристъпи напред и нови сълзи рукнаха от очите й. Още една крачка и Том разбра накъде се беше запътила. Посегна да я спре, но се отказа и отпусна ръка.
Джеси прекоси стаята. Посегна да сложи ръце на малките раменца, с намерение да вдигне и прегърне детето си — само за миг да почувства биенето на сърчицето му и да се увери, че все някъде, под форма, каквато едва ли би могла да си представи, нейната Стиви бе още жива.
Но очите на детското личице блестяха със силно, дори плашещо интелигентно излъчване, което не беше за годините на Стиви. Лицето наистина беше нейно, но не и духът.