— Така е — отвърна без колебание тя. — Според Стингър и Юмруците аз заслужавам клетка, в която да бъда замразена.
— Юмруците? Какво е това?
— Господарите на Стингър. Една раса, която боготвори насилието. Покоряването на нови светове е нейна религия, а гаранция за преминаване на нейните индивиди в по-висока фаза на живот е смъртта, причинена на същества, които според тях са по-низши. — Едва забележима, но решителна усмивка се появи на устните й. — Диви животни като мен.
— Но ако те се опитват да контролират този химикал, не е ли то за доброто…
Дофин се изсмя. Звукът напомняше детски смях, примесен със звън от хвърлени на пода монети.
— О, да! Те НАИСТИНА се опитват да контролират този химикал. — В очите й отново припламнаха огънчета. — Но не за доброто на други същества, независимо какво ви е казал Стингър. Те искат химикала за техните оръжия. Иска да построят още по-смъртоносни флотилии и още по-нови начини за убиване. — Малкото телце се разтресе от гняв. — Колкото повече химикал откраднат от моята планета, толкова по-бързо ще унищожат моя народ. И толкова по-бързо ще унищожат всички светове, включително и този. Да не мислите, че Стингър ще си тръгне оттук и няма да каже на Юмруците за вашата планета?
Тя се спря, за да потърси подходящи думи, заплете се в обърканата човешка реч и се хвана за една фраза, на коя то я бяха научили съществата с имена Танка и Гнуси:
— Я се стегнете!
Лицето на Дофин се беше изопнало и под кожата личаха острите ъгли на костите. Очите й искряха гневно и тя започна да крачи напред-назад покрай прозореца.
— Не съм имала намерение да идвам тук. Корабът ми изгуби мощност и се наложи да кацна където намеря възможност. Знам, че донесох големи беди на вас, а и на други тук. Заради това ще нося тежък грях до края на живота си. — Изведнъж спря и започна да гледа ту към Том, ту към Джеси. — Стингър НАИСТИНА ще каже на Юмруците за вас и за тази планета. Ще им предаде, че сте нежни, беззащитни форми на живот, създадени, за да бъдат затваряни в клетки. Няма да мине много време и те ще дойдат тук. О, да, ще дойдат и може би ще носят оръжия, пълни с „отровата“, открадната от МОЯТА планета! Знаете ли каква е тази „отрова“?
На Том му се стори, че от ноздрите й ще започне да излиза пара.
— Не — внимателно каза той.
— Разбира се, че не знаете! Откъде бихте могли да знаете? — Тя поклати глава. Бузите й блестяха от пот. — Не само ще ви кажа, но ще направя и нещо повече — ще ви покажа.
— ЩЕ НИ ПОКАЖЕШ? — изненада се Джеси. — Как?
— Чрез вътрешното око.
Дофин прочете неразбиране по лицата им. За нея те бяха като чисти плочи, които чакат да бъдат изписани. Тя вдигна ръцете си към тях.
— Ако искате да знаете, ще ви отведа там. Ще ви покажа моя свят чрез окото на своята памет.
Човешките същества се колебаеха. Дофин не ги винеше за това. Предлагаше им да зърнат нещо непознато. Онова, което за нея беше дом и родина, за тях беше някакво извънземно царство.
— Хванете ръцете ми — подкани ги тя и протегна пръсти. — Ако искате да знаете, трябва да видите.
Том направи първата крачка. С нея най-трудното беше преодоляно. Отиде до Дофин и плъзна ръката си в нейната. Тя беше огненогореща. Щом пръстите й го стиснаха здраво, започна да усеща боцкането на електрическия заряд, който преминаваше от нея в него.
— Джеси? — попита Дофин.
Джеси се приближи и пое протегнатата ръка на дъщеря си.
43. В очакване на онези от космоса
В два часа и дванайсет минути Тайлър Лукас седеше на предната веранда на къщата си и чакаше, с пушка до себе си, да дойдат някакви същества от космоса.
Небето беше покрито с призрачна виолетова решетка. След изгасването на тока двамата с Бес бяха отишли с колата до Пъкъл, където видяха черната пирамида и научиха последните новини от Сю Мълинакс и Сесил в „Дамгосващо желязо“.
— Извънземните кацнаха, това е сто процента сигурно — беше казала Сю. — Никой не може да влиза или излиза, а и телефоните са прекъснати. Кълна се в Бога, че когато това нещо кацна, не само аз, ами целият квартал подскочи с една педя, така че си направете извод какъв удар беше.
После се беше изкикотила, както тя си знаеше — с онзи смях, който я беше направил известна още като стройна клакьорка от групата на Престънската гимназия, — и се беше разбързала да им направи по един студен хамбургер.