С известно усилие успя да извърне глава, за да погледне Дофин и да се увери, че бе така.
Вече не държеше ръката на малко момиченце.
Ръката беше призрачно сива, прозрачна като мъгла, с два тънки пръста и къс сплескан палец. Беше съвсем малка и изглеждаше крехка като току-що надуто стъкло. Към тази ръка беше прикрепено стъбълце, което се влачеше на четири-пет стъпки встрани до истинската същност на Дофин.
Точно до Том се намираше някакво тяло с форма на торпедо, дълго около два метра и половина, изпълнено със светлина, която блестеше с всички цветове на дъгата. Още повече стъбълца, прилични на пипалца, се носеха около тях така, както се движеше самата течност. Всяко от тях имаше подобна ръчица с два пръста и един палец. Тялото им завършваше с дебел, плосък като лопата мускул, който без никакви усилия ги изтласкваше напред. Почти на опашката на израстъка се намираше сребриста нишка, която свързваше тялото с малката му черна сфера.
През прозрачната плът на Дофин преминаваха електрически искри. Виждаха се органите, придържани от съвсем проста рамка от сив хрущял. Том погледна там, където предполагаше, че е главата на Дофин и видя нещо валчесто, със сърповидна уста и подобен на хобот израстък, дълъг около половин метър. Видя и едно от очите — жълта сфера с големината на бейзболна топка и зелена, вертикално разположена зеница. Окото се завъртя към него. В погледа му имаше спокойствие и скрита сила. Главата кимна и Том си пое рязко въздух при тази проява на внимание. Дробовете му се изпълниха с въздух, а не с течност. Призрачните, натоварени с електрически заряд пръсти стиснаха ръката му, а някаква друга ръка го докосна по рамото, за да го успокои.
Дофин ги поведе към още по-големи дълбини. Около телата им се плъзгаха топли течения, а светлината ставаше все по-силна. Струваше му се, че слънцето на тази планета се намира в ядрото й.
От дълбините се надигнаха още много същества от вида на Дофин. Джеси се сви уплашено, но усети здравата й ръка. Тогава се обърна и я видя такава, каквато беше я видял и Том. Първото й импулсивно желание беше да се отдръпне, но го сподави. Разбира се, че Дофин представляваше различна форма на живот, какво друго бе очаквала? Дофин бе същество, създадено за живот в океана, въпреки че „океанът“ й би могъл да бъде от амоняк и азот.
Другите същества се издигаха радостно нагоре със спираловидни движения, а капсулите им се увиваха на края на въжетата. Не обръщаха внимание на човешкото присъствие, но Том и Джеси знаеха, че това бяха спомени в паметта на Дофин — нейното вътрешно око — и те бяха само посетители тук, чуждоземни гости от бъдещето. Стотици от съществата обградиха Дофин, плавайки с точните движения на птици в безветрие. Джеси се досети, че Дофин сигурно беше някакъв водач, за да заслужава такъв ескорт.
Нови впечатления от света на Дофин, минали през филтъра на вътрешното й око, започнаха едно след друго да заливат Том и Джеси. Проблясващи очертания на високи като Хималаите планини и дълбоки долини между тях, големи градини с нещо като кафяви водорасли, дълбоки ледникови пукнатини с ослепително бял блясък — кратък поглед в огромния източник на енергия, който лежеше в сърцето на този свят. Червеобразните кули на някакъв град — полегати, издълбани и вкаменели форми, напомнящи сложни раковини и миди — се виждаха зад планините и хиляди от народа на Дофин се движеха на потоци над стените им.
Паметта на Дофин прескочи в други измерения. В една долина отдолу се виждаше дълга близо два километра пропаст, от която изригваше бял огън и изпращаше нагоре електрически светкавици. Приливите също се бяха променили. Вече не бяха нежни, а се завихряха с неизчерпаема енергия. Дофин започна да се върти безспирно, без да пуска Том и Джеси, а под онова, което би могло да се нарече гърло, вибрираха множество отвори, подобни на хриле. От тях излизаше нещо като звън, на който не можеше да се устои.