В отговор на този властен зов себеподобните на Дофин се стекоха отвсякъде, борейки се да преодолеят теченията. Те се въртяха като нея, а от долната страна на телата им се появиха кръгли розови пъпки. Същества с други форми, също призовани от песента на Дофин, се издигнаха от пропастта. Те имаха формата на диск, а по ръбовете прескачаха силни електрически импулси. В центъра им се виждаше възелче от пулсиращ огън. Дофин не спираше да пее, а новите същества се прилепваха към розовите пъпки и изпръскваха някаква тъмна течност, която блестеше с цветовете на дъгата. Цели пръстени от съществата танцуваха, издигаха се и падаха във водовъртежите. Три от тях се прилепиха за пъпки на корема на Дофин, сгърчиха се и се завъртяха встрани като мъртви листа. Това беше масов ритуал на оплождане, досети се Джеси, балет на живота и смъртта.
Ново измерение на времето. Нещо приближаваше някъде отвън. Нещо чуждоземно и ужасно студено.
То прониза морето със серия електрически заряди, изстреля един черен харпун и профуча надолу към долината на огъня. След него дойдоха още. Новодошлите бяха свързани с повърхността с дълги прозрачни маркучи. Започнаха да стържат машини и да съскат помпи. Стотици от дископодобни същества, които живееха в сърцето на този свят, бяха всмукани в тези маркучи.
Спускаха се все повече черни копия и лакоми маркучи. Бруталната жътва продължаваше. Изсмукваха семепроизвеждащите същества, по-стари от самото време, които бяха от жизненоважно значение за планетния източник на енергия. Когато дивите течения повикаха Дофин и тя отново запя, вече нямаше достатъчно семена дори за половината от народа й. Бяха събрани от нашествениците за по-кратко време, отколкото бе нужно за възпроизвеждането им от незнайните съзидателни процеси на планетата.
Вътрешното око на Дофин разкри първите прояви на страх, които съпровождаха разкритието, че екологичното равновесие е нарушено. После и явните признаци на криза — отслабването на огньовете в сърцето на планетата, износването на голямата машина за светлина и топлина, която се опитваше да възпроизведе повече носители на семе, за да компенсира загубите. Том и Джеси видяха и една мирна делегация — четири от съществата като Дофин преплуваха дългото разстояние до повърхността, за да се свържат с чуждите форми на живот там и да им обяснят защо жътвата трябва да спре. Времето минаваше, а те не се завръщаха.
Беше дошла смъртта. Дофин плуваше с новото си малко сред гора от маркучи. Познанията й по математика, използвани при построяването на градове за народа й, сега й позволяваха да изчисли времето, което оставаше на нейния свят, имайки предвид броя на дисковите форми, всмуквани от един маркуч. Но това беше статистика, която не искаше да узнава. Градините, градовете, целият й народ — всички бяха осъдени на смърт от един студен екзекутор. Малкото й си играеше невинно между маркучите, несъзнаващо ужасната истина. Гледката на неговата невинност сред цялата тази гибел пречупи нещо в Дофин, накара я да се мята и вие от болка. Агресията беше зло, погребано в старите легенди за някаква война, в резултат на която се появила нуждата от защитни средства — връвта и капсулата. Воят на Дофин се превърна в песен на яростта и гнева, в трескав звън на камбани. Тялото й се хвърли напред и пръстите й сграбчиха първия попаднал на пътя й маркуч. Беше твърде здрав, за да го скъса и това я разгневи още повече. Сърповидната уста се отвори и плоските зъби на вегетарианец се забиха в маркуча. Предсмъртна болка и срам преминаха по тялото й, но песента на гнева й даваше сила. Маркучът бе раздран и от него се изсипаха семепроизвеждащи дисковидни същества, които са завъртяха около нея и отплаваха обратно надолу, към долината. Следващият маркуч се оказа по-лесен, а всеки следващ — още по-лесен. От разкъсаните места изтичаха обратно рояци семепроизвеждащи същества.
През тях Дофин видя две себеподобни форми, които кръжаха около нея и наблюдаваха действията й със смесица от ужас и събудено за някаква цел съзнание. Поколебаха се дали това не е светотатство, но песента на Дофин зазвуча още по-силно. Те се изстреляха напред и се присъединиха към нейните действия.
Откъм града се зададе тъмен облак. Носени от течението във вътрешното око на Дофин, Том и Джеси го възприеха с нейните сетива — хиляди от нейния вид, откликващи на тази полузабравена песен. Доста от тях видяха резултата от яростта й и се отдръпнаха, неспособни да проявят агресия, но и много други се нахвърлиха стремително върху маркучите.