Погледна встрани към лицето на малкото си момиченце. По страните му се стичаха сълзи. Очите му бяха измъчени.
— Сега вече ме познавате — каза Дофин.
Том вдигна лявата си ръка. В първите секунди изпита известно затруднение при разчитането на цифрите, сякаш никога досега не беше виждал такива символи. Беше два и деветнайсет. „Пътуването“ им беше отнело по-малко от три минути.
— Вие и двамата изглеждате болни — отбеляза Гнуси. — Какво се случи?
— Образовахме се. — Джеси се опита да стане, но още не беше готова. — Химическото вещество — каза тя на Дофин — всъщност е репродуктивна течност, нали?
— Да. — Погледът на Дофин беше безизразен. Последна сълза се търкулна по лявата й буза. — Онова, което Юмруците наричат „отрова“, е същото химическо вещество, което дава живот на съществата от моя вид.
Джеси си спомни изхвърлянето на тъмната течност при ритуала на оплождането. Веществото, което беше жизненоважно за размножителния процес в света на Дофин, за Юмруците представляваше смъртоносно оръжие.
— Трябва да се прибера у дома — решително каза Дофин. — Не знам колко са оцелели. Не знам нищо и за собственото си дете. Но аз бях тази, която ги поведе. Без мен те няма да се борят. Ще се оставят само на мечтите за мир и спокойствие — Тя си пое дълбоко въздух и в продължение на няколко секунди се отпусна, за да почувства милувката на приливите. — Това беше сън, който продължи твърде дълго, но беше наистина прекрасен.
— Дори да можеш да се върнеш, как ще се бориш с тях? Те просто ще продължат да идват, не е ли така?
— Да, ще продължат, но нашият свят е доста далеч от техния. Трябва да разрушим всичко тяхно, което можем, и да им попречим да си построят постоянна база. Богатството им не е море без дъно, те харчат всичко, което имат, за оръжие. Значи трябва да има някаква граница, която няма да може да преминат.
— Това ми звучи като самозалъгване — каза Том.
— Така е, освен ако не се върна у дома, за да действам за изпълнението му. Ние познаваме планетата си, а те не. Можем да нападнем и да се скрием на места, които не могат да достигнат. — Очите й отново блестяха студено. — Юмруците ме подложиха на изследвания, за да разберат защо тялото ми устоява на „отровата“. Бягала съм от „Скала седем“ и преди. Този път ще ме убият. Не мога да се предам на Стингър — все още не. Разбирате ли това?
— Ние — да. Но полковник Роудс може и да не разбере. — Том отново хвърли поглед към часовника. — Джеси, той вече ни чака в „Дамгосващо желязо“.
— Слушайте, не разбирам всичко това — каза Коди, — но и едно нещо наистина вярвам: ако позволим на Стингър да вземе Дофин и да си тръгне, това няма да е краят на неприятностите ни. Както каза тя, онези Юмруци ще изпратят някои копелета и този път не само в Пъкъл. Човече, ще загази целият СВЯТ!
— Може и така да е, но все пак трябва да уведомим Роудс, че сме я намерили.
— Том е прав — съгласи се Джеси. Макар и все още замаяна, тя се изправи и се протегна, но се наложи да се подпре на масата. — Ще идем да вземем полковника и да го доведем тук — каза тя на Дофин. — Той може да ни помогне да решим какво да правим.
— По-добре вие двамата останете тук с нея. — Коди бръкна в джоба си за ключовете на хондата. — Аз ще отида да го доведа.
— А аз трябва да намеря нашите — каза Танка. Неговата боядисана в камуфлажна окраска камионетка беше на паркинга, без един фар и решетка на радиатора, строшени при грубото влизане в Игралната зала. — Не съм ги виждал, откак излязох от клиниката.
— Просто стойте тук и внимавайте — каза Коди на Том и Джеси.
Той излезе, а Гнуси последва Танка. На вратата тя спря, погледна Дофин с нещо като възхищение и каза: „Фантастично!“ После затвори вратата след себе си.
45. Повече смелост за истината
Ванс паркира патрулната кола пред „Дамгосващо желязо“, отлепи потната си риза от гърба на седалката и влезе вътре. Армираното стъкло на прозореца беше счупено, но отгоре беше закрепено с пирони едно парче обикновено стъкло, колкото да не влиза дим. Няколко керосинени лампи хвърляха колеблива светлина, а заведението беше почти празно. Само в едно от задните сепарета трима старци си говореха тихо. Ванс избегна втренчените им погледи и седна на бара. Сю Мълинакс, все още в златистата си униформа на сервитьорка и с тежък, горе-долу запазен грим, се приближи с полупразна чаша студено кафе.
— Това е последното — каза тя и му го подаде, а Ванс кимна и го гаврътна.