Диего изтича до колата, а Пекуин се накани да протестира, но в крайна сметка се подчини като добър войник.
— Зарра, ти събери кроталите. Кажи им къде отиваме и че са ни нужни всички коли, които могат да се намерят. Искам всички коли на кротали да поемат максимален брой хора. Вървете!
Зарра изтича по стъпалата в църквата. Рик се обърна към Коди:
— Искам ти да… — Поколеба се, осъзнавайки, че говори на врага си така, сякаш беше кротал. — Ще намеря отец Лапрадо и ще започнем да извеждаме хората — поправи се. — Бих могъл да използвам и друг скаут.
Коди кимна.
— Правилно. Но аз пък бих могъл да използвам този пистолет на кръста ти.
Рик му го подаде с дръжката напред и Коди го затъкна в колана си.
— Останаха четири куршума — каза му Рик. — Не се прави на Джон Уейн, ако го видиш да приближава. Направо се връщай тук.
— Ей, на теб май ти харесва да издаваш заповеди, а? — Коди ритна лоста за запалването и горещата машина веднага заработи. Той се усмихна лукаво. — И да се грижиш за малката си сестричка! Аз ще се върна.
Направи остър завой с хондата и запраши на запад по Първа улица, а Рик изтича по стъпалата и влезе в църквата.
На около четиридесет метра от църквата Коди профуча край колата на Диего Монтана, която едва пъплеше. Зави и се вмести между лъчите на двата фара, но трябваше доста да намали скоростта, тъй като импалата спря и той излезе извън обсега на фаровете й. Мракът с виолетови оттенъци го обгърна отвсякъде и Коди спря до бордюра, за да може зрението му да се адаптира към тъмнината.
В църквата Рик беше убедил отец Лапрадо, че имаха все пак малко време, през което можеха да евакуират тези близо триста души. Проблемът беше как да го направят, без да предизвикат паника, но нямаше време за размишления. Отец Лапрадо се изправи пред паството и обясни с твърд като осолена кожа глас, че трябва да напуснат църквата възможно най-бързо и че всичко, което са донесли — дрехи, възглавници, храна, лични вещи — ще трябва да бъде оставено. Първо щяха да излизат хората по пътеките, после тези от редиците столове, започвайки от последния. Всеки, който имаше кола или камионетка, трябваше да отиде при нея и да не тръгва, преди да бъдат заети всички места. Щяха да се отправят оттатък моста, обясни им той, за да се подслонят в жилищния блок в края на улица „Травис“.
Евакуирането започна и колите с жители на Бордъртаун започнаха да преминават по моста над Змийска река.
Стотина метра на запад Коди насочи мотоциклета си по една мръсна алея и излезе през нея на Втора улица. Той загаси мотора и се ослуша. Чу шума от колите, които се точеха в колона по пътя към Пъкъл. Къщите стърчаха като черни сенки в мрака. Никъде не се мяркаше запалена свещ. Откъм Трета улица се чу вой на кучета. Коди качи хондата на тротоара и я закара между две къщи, където отново спря и се ослуша. Пулсът кънтеше в ушите му. Той слезе от мотоциклета и започна да го бута. Когато се показа от другата страна на тунела между къщите, замръзна. Нещо безформено стоеше неподвижно на три метра пред него. Коди се страхуваше да си поеме дъх. Той бавно извади пистолета и опипа с палец предпазителя. Щракна го. После вдигна пистолета и подпря ръката си. Онова не помръдваше. Направи още една крачка с пръст върху спусъка и чак тогава разбра, че се целеше и изхвърлена в нечий заден двор перална машина.
Без малко да се изсмее. Страхотен Джон Уейн! Радваше се, че наблизо нямаше ренегати, иначе репутацията му щеше да бъде по-жалка и от мравчена пикня.
Тъкмо щеше да прибере пистолета, чу бавно стържене.
Настръхна и замръзна на мястото си. Шумът се повтори — приличаше на стържене на метал по бетон, — но откъде идваше, не беше сигурен. Дали беше пред него, на Трета улици, или пък зад него, на Втора? Той легна по корем в праха между двете къщи и се опита да определи посоката на звука. Мракът и мъглата си правеха шеги с него. Стърженето отначало се чуваше отпред, после отзад. Дали се приближаваше към него, или отиваше в обратна посока? Не можеше да се ориентира и от тази несигурност започна да го присвива стомахът. Каквото и да беше това, май сега се учеше да ходи и си влачеше краката или по-скоро ноктите. Хубавото беше, че се движеше бавно и тромаво. Лошото — че, изглежда, беше доста тежко.
Коди долови някакво движение през мъглата — нещо отмина с тежка стъпка скривалището му. Този път не беше перална машина. Негодникът беше жив и огромен. При движението си произвеждаше звук като от бръснарски ножчета, които стържат по дъска, и мъглата се завихряше около нето. Каквото и да беше, неумолимо се отправяше към църквата.