И двете къщи се разтресоха и заскърцаха. Дъските пращяха, от падащата мазилка се вдигаха облаци прах. Рик се обърна и видя тъмната сянка, която се опитваше да провре тяло в тясното пространство зад него. Напъните й разклащаха и събаряха двете къщи из основи.
На осемдесет метра от него Коди и Миранда почти бяха прекосили моста, когато изведнъж от мрака пред тях изскочи някаква човешка фигура. Коди инстинктивно натисна спирачки и се опита да извие машината настрани, но нямаше достатъчно време. Мотоциклетът се заби във фигурата, Коди изгуби контрол над управлението му и двамата с Миранда излетяха от седалката. После мотоциклетът се трясна в страничната преграда на моста, рамката му се огъна с глух звук като при скъсване на струна на китара и предната гума изхвърча във въздуха. Коди падна върху натъртените си ребра с такава сила, че се хързулна на няколко метра и се ожули до кръв.
Остана да лежи, превит на две, като се мъчеше да си поеме дъх. Този път съдбата ми показа среден пръст — помисли си. О, не, сигурно е бил Беззъбия — реши той. Проклетият индианец… просто се е качил на моста, за да ни понашляпа.
Миранда. Какво се бе случило с Миранда?
Опита се да седне. Не му достигнаха силите. Лявата ръка ужасно го болеше и си помисли, че може да е счупена. Но все пак можеше да движи пръстите, което беше добър признак. Ребрата му сякаш бяха бръснарски ножчета — едно или две бяха счупени, в това беше сигурен. Искаше му се да заспи, просто да затвори очи и да зареже всичко, но Миранда беше някъде наблизо, а също и онова, в което се бяха сблъскали. Голям покровител и защитник се оказах, няма що — помисли си. Не струвам и пукната пара. Май старецът ще се окаже прав в края на краищата.
Замириса му на бензин. Резервоарът сигурно беше спукан. След около две секунди се чу лек взрив и се появи трепкащо оранжево сияние. Парчета от хондата започнаха да се търкалят край него и надолу към дерето на реката. Той се изправи на колене. Едва дишаше от болка. Миранда лежеше по гръб на около два метра от него, с разперени като на счупена кукла ръце и крака. Довлече се до нея пълзешком. От сцепената й долна устна течеше кръв и отстрани на лицето имаше синина, но дишаше и когато произнесе името й, клепачите й трепнаха. Опита се да подхване главата й, но пръстите му напипаха някаква подутина на черепа и реши, че ще е по-добре да не я мести.
Коди чу стъпки — два ботуша, единият тропаше, другият се тътрузеше.
Видя, че над тях, откъм страната на Бордъртаун, надвисна някаква тъмна сянка. Струйки бензин се стичаха от смачкания мотоциклет и горяха върху моста, но фигурата продължаваше да върви и през огъня. Беше прегърбена, имаше опашка с шипове и като дойде по-наблизо, Коди видя иглите в злобно ухилената уста.
Половината от главата на Съни Крауфийлд беше хлътнала навътре. Нещо подобно на гной бе изтекло през празната очна ябълка и на бузата имаше ален отпечатък от мотоциклетна гума. Тялото се тресеше и провлачваше единия крак. Съни прекоси огнените потоци и краищата на джинсите му запушиха и се подпалиха. Злобната усмивка не слизаше от лицето му.
Коди се приведе над Миранда. Потърси бухалката си с пирони, но тя беше изчезнала. Стъпките секнаха. Силуетът на прегърбеното тяло с бодливата опашка се очертаваше на светлината от пламналия мотоциклет. Коди понечи да се надигне. Свършено беше с него, това му бе съвсем ясно, но може би щеше да успее да забие пръсти в единственото му око и да го изтръгне. Остра болка го прониза в ребрата. Дъхът му секна и хъхрейки, той се строполи на една страна.
Стингър стигна до Миранда. Надвеси се над нея и се втренчи. Посегна с метални нокти към лицето й.
Коди нямаше сили и не можеше да измисли как да действа. Очите му се напълниха със сълзи. Знаеше, че онова всеки момент ще смачка главата на Миранда и че има само един начин да я спаси. Думите се отрониха от устата му, преди да има време да размисли:
— Знам, кого търсиш.
Онова извърна глава, но ръката остана върху лицето ни Миранда. Тя изстена, но добре поне, че все още беше в безсъзнание. Стингър сграбчи косата й с другата си ръка.
— Приемникът? — В гърлото му хъхреше някаква течност — Къде е тя?
— Аз… не мога… — Коди усети, че ще припадне. Не искаше да каже и сълзите пареха в очите му, но видя как пръстите се стегнаха върху лицето на Миранда.
— Ще ми кажеш, иначе ще откъсна главата на тази хлебарка.